Джеймс Патерсън - Безизходица

— Мам… — заекнах. — Не. Бях забравил.

Имаше право да ме нарече идиот ! Можех поне да се престоря, че съм се отбил в кухнята, за да си взема един мъфин или нещо подобно. Дали Мери Катрин няма да ме изгони? Не бях сигурен. Но трябваше да се справя със ситуацията, и то бързо. Чух как водата в чайника започна да ври.

Може пък все още да имам късмет.

— Ще се оправя с това, отче — отсякох и затворих телефона.

Заварих Мери Катрин да взема една чаша от шкафа над вратата в кухнята.

— О, ето къде си била — възкликнах, като я прегърнах изненадващо. — Честит рожден ден! — изрекох колкото можах по-весело и побързах да лепна една целувка на бузата й.

Но се оказа, че аз бях по-изненаданият.

Мери Катрин рязко извърна глава и устните ни сами се намериха. Отначало се опитах да се отдръпна — като ударен с електрошокова палка, но после, преди да се усетя, ръката ми сама напипа тила й… И ние направихме точно това , което се прави в подобни случаи.

Чашата, която Мери държеше, неусетно се претърколи от плота, падна и се разби. Получи се наистина едно страстно и дълбоко емоционално изпълнение.

— Мери Катрин! — провикна се Криси след секунда, вече стигнала пред кухненската врата.

Мери едва не ми счупи носа, когато се изтръгна светкавично от прегръдката ми. Лицето й бе пламнало. Моето — също. Тя отметна русата си коса и се взря във физиономията ми, зачервена като божур. Дори не успях да си затворя устата и само зяпах объркано…

— Дяволите да те вземат, Майк — изрече задъхано тя, преди да побегне към коридора. Нима се разплака? Но защо?… Едва си поемах дъх. Чух как след секунда се затръшна вратата на банята.

Останах вцепенен, с блокирал мозък и примигващи очи, когато нахълта Криси.

— Къде е Ем Си? — попита ме тя.

— Не знам. Счупих една чаша, Криси. Ще ми подадеш ли кошчето за отпадъци?

Още събирах парчетата, лазейки по пода на четири крака, когато мобилният ми звънна.

— Здрасти, Майк — чух гласа на агент Паркър. — Слизай долу. Имам новини за теб. Сега съм пред сградата.

— Слава богу — въздъхнах, като хвърлих последното парче от чашата в кошчето за смет. — Исках да кажа, че веднага слизам!

Минах покрай още затворената врата на банята и избъбрих забързано:

— Чао, Мери. Отивам на работа.

Правилно ли постъпих? Не бях много сигурен. Никога досега не си бях позволявал подобно нещо с бавачката на децата ми.

Избърсах червилото й от устните си чак пред огледалото в асансьора. Все още усещах вкуса му, докато се чудех какво, по дяволите, стана току-що и какво изпитвам.

Само това ми липсваше.

— Дяволите да те вземат, Майк!

Качих се във форда „Краун Виктория“, паркиран от Емили пред входа. Днес беше облечена с нова бяла копринена блуза и костюм от сако и пола в светлобежово. Сигурно се бе отбила някъде да си купи дрехи, досетих се аз, защото разследването доста се проточи.

На мен ли ми се привиждаше, или блузата подчертаваше хубавия й бюст? Потърках очите си. Какво, по дяволите, ставаше с мен?

— Добре ли си, Майк?

— Никога не съм бил по-добре — усмихнах се аз. — Какво става?

Емили ми подаде една папка.

— Най-после получихме доклада от токсикологията за кръста от пепел на първата жертва, Джейкъб Дънинг. Запознат ли си с рентгеновата флуоресцентна спектроскопия?

— Бях на такъв преглед преди шест месеца — кимнах й аз. — Лекарят ми каза, че съм напълно чист.

— Слушай внимателно, умнико — рече Емили, подминавайки язвителния ми хумор. — По принцип химическите елементи отразяват различно рентгеновите лъчи. При проверката на пепелта с апаратурата се оказало, че била от цигари. Работата обаче е в това, че били намерени следи от някои много интересни вещества, които може да са попаднали в пепелта от потта на убиеца.

— Какви са тези вещества? — заинтересувах се аз.

Емили вдигна бележника си.

— Открити са следи от няколко вида амфетамини и един препарат, наричан… „Иреса“. Използва се като наркотично успокоително средство за химиотерапията при рак на белия дроб.

Пак кимнах, но този път потърках лицето си.

— Ей, това се казва добре свършена работа — признах. — Ще наредя на Шулц да се свърже със „Слоун Кетъринг“ и с другите центрове за лечение на болни от рак, за да провери пациентите им. Сега вече всичко започва да придобива някакъв смисъл. Ако този тип е неизлечимо болен, може би е започнал да откача. Може би това е неговият начин да си замине с гръм и трясък.