Джеймс Патерсън - Безизходица

Освен че бе шумно, беше прекалено горещо, прашно и претъпкано. Аз обаче не помнех някога да съм бил по-щастлив. Озовах се в центъра на хаоса, притиснат от всички страни. Стърчах в средата на игрището, с провесена на врата ми съдийска свирка, за да следя подаванията и дриблирането на нашия отбор, съставен от ученици от първи и втори курс, докато момчетата още загряваха. Заради старанието им ги наричахме с гръмкия прякор Булдозите на името Божие. Съперниците ни от колежа „Света Ана“ на Трето Авеню правеха същото, но в противоположния край на игрището.

Никак не ми бе лесно да бъда справедлив рефер, след като в единия отбор играеше един от синовете ми — Рики, а друг мой син — Еди — бе в противниковия. Неволно се озовах в това крайно неловко положение само защото сестра Шийла, директорката на училището „В името Божие“, изрично ме помоли да поема съдийството. В началото не приех. Никак не ми бе леко като самотен баща с десет деца. Не правех ли достатъчно за тях? Обаче сестра Шийла бе способна от три километра да надуши отстъпчивите добряци като мен.

Доста работа ми се насъбра: от следенето на нарушенията при дриблиране с топката или записването на наказателните точки на черната дъска, та чак до събирането на сгъваемите столове след края на състезанието. Не очаквах някой от моите синове да заслужи правото да кандидатства за Националната баскетболна лига — Ен Би Ей, но като гледах с какво желание играят и как от две групи индивидуалисти се превръщат в доста сплотени отбори, си казах, че можеше да си измислят и по-вредни занимания за днешния неделен ден.

Тълпата стана толкова шумна при подновяването на играта, че едва успях да чуя звъна на телефона, увиснал на кръста ми. Непознат номер се изписа на дисплея, но това още нищо не означаваше. Нали си редувахме дежурствата за уикендите в новия ми полицейски отряд. Можете ли да познаете чий ред бе днес да дежури за спешните повиквания?

— Бенет слуша — изкрещях в телефона.

— Майк, аз съм Каръл. Каръл Флеминг.

По дяволите! , казах си, смръщвайки вежди. Знаех си, че така ще стане. Каръл беше новата ми шефка. Е, по-точно новата шефка на моя пряк началник. Името й бе главен инспектор Каръл Флеминг. Оглавяваше отдел „Специални разследвания“ към нюйоркската полиция, което си беше голяма работа, макар тя да не бе първата жена на този пост.

През януари ме преместиха от отдел „Убийства“ на полицейския участък Манхатън-север в отдел „Тежки престъпления“ под нейното командване. Макар че предпочитах да ме бяха оставили в отдел „Убийства“, не можех да отрека, че нямаше опасност да заспя от скука на новото си работно място. Защото отделът за тежки престъпления разследваше предимно по-сложните за разкриване банкови обири, кражбите на най-скъпите произведения на изкуството, а също и заплетените случаи на отвличания.

— Какво не е наред, шефе? — попитах.

— Вероятно имаме отвличане в един от елитните квартали на града. Трябва да се срещнеш с Ейприл Дънинг на Западна седемдесет и втора улица, номер едно, апартамент 10В. Нейният син Джейкъб е изчезнал безследно. Бащата на Джейкъб — името му е Доналд Дънинг, е главен изпълнителен директор на…

— На „Латвиум енд Къмпани“, прочутата мултинационална фармакологична компания — довърших вместо нея. — Да, чувал съм за Дънинг.

Всъщност бях прочел статията за него в списание „Форбс“, докато бях в чакалнята на зъболекаря на децата ми. Дънинг бе милиардер, а освен това и един от най-добрите приятели на кмета на града. Започнах да се досещам накъде бие тя.

— На колко години е това момче — Джейкъб?

— На осемнайсет — отвърна моята началничка.

— На осемнайсет? — възкликнах. — Джейкъб не се е изгубил. Та той е на осемнайсет.

— Знам как ти звучи, Майк. Някой от натегачите в кметството намекна, че младежът най-вероятно е прекалил с купоните. Но дори и да е така, все пак искам да провериш на място. И ми се обади колкото може по-скоро.

След като затворих телефона, на гърба на списъка с играчите отбелязах адреса и часа на отвличането. Да търся нечие дете? Достатъчно грижи ми създаваха моите собствени. Махнах с ръка на Шеймъс, който засвири бясно с уста, когато играч на колежа „Света Ана“ отбеляза три точки.

— Къде гледаш бе, рефер? — изруга ме моят заядлив дядо със силния си ирландски акцент, още по-изразен от бирата „Гинес“. — Колко пъти да ти обяснявам, че повече разбирам от теб тази игра!

Поклатих глава.

— Слушай, монсеньор. Трябва да проверя нещо. Надявам се бързо да приключа. Замествай ме, докато се върна. И само стой тук, без много да приказваш. Моля те!