Джеймс Патерсън - Безизходица

— Той спомена ли нещо при последния ви разговор? Нещо по-особено? За някого, с когото се е запознал или…

Точно тогава звънна телефонът върху старинния бюфет до нея. Тя прикова ужасения си поглед в екранчето, където се изписа номерът на повикващия, а после погледна към мен, когато телефонът отново звънна.

— Не познавам този номер — заяви жената с нарастваща паника. — Въобще не познавам този номер!

— Това е добре — казах й, опитвайки се да я успокоя. Надрасках набързо номера в бележника си и се оставих на инстинктите си. — Изслушайте ме, Ейприл. Погледнете ме. Ако се обажда някой, който е свързан с изчезването на Джейкъб — не мисля, че е така, но да го допуснем, — вие трябва да го попитате съвсем ясно какво трябва да направите, за да върне сина ви, ясно ли е? И ако можете, поискайте да поговорите с Джейкъб.

Сълзите рукнаха по лицето й, когато телефонът отново иззвъня. Тя ги избърса с треперещата си ръка, преди да грабне слушалката. Аз слушах разговора от деривата в съседния кабинет. Още с вдигането на слушалката натиснах бутона за запис на телефонния секретар.

— Да? На телефона е Ейприл Дънинг.

— Джейкъб е при мен — заяви странно ведър глас. — Чуйте го.

Долетя изщракване и бръмчене по линията, а след това нещо като звукозапис.

„Въпрос номер девет: Ако си роден в Судан, какви ще са шансовете ти да доживееш до четиридесет години? И какво общо има това с твоя айпод трето поколение от серията «Нано»?

— Не зная — изхлипа един млад мъж. — Престани. Моля те, престани.“

Отново се чу изщракване от записа.

— Точно след три часа ще получите инструкции — заяви спокойният глас. — Следвайте ги буквално, иначе никога няма да видите пак сина си жив. Никаква полиция. Никакво ФБР.

Връзката прекъсна. Окачих слушалката на деривата в кабинета. Госпожа Дънинг бе коленичила на пода с шарки като рибена кост и плачеше неутешимо.

— Беше Джейкъб — простена тя. — Копелето е заловило сина ми.

Икономът ме изпревари с една крачка, като й помогна да седне на най-близкия стол.

Веднага натиснах бутона за бързо набиране на номера на шефа ми. Невероятно, но наистина беше отвличане. Не разполагахме с много време, за да организираме всичките ни екипи — оставаха ни само три часа. Имаше опасност всичко да приключи много скоро.

Загледах се намръщено през прозореца. Долу, в Сентръл Парк Уест, бе спрял туристически автобус. Хората приготвяха фотоапаратите си, като се насъбираха пред мемориала на Джон Ленън, наричан „Ягодовите полета“. Телефонът ми зазвъня болезнено бавно, докато чаках да се свържа с шефа ми. През цялото това време писъците на госпожа Дънинг продължаваха да отекват през стаите с високи тавани.

— Хайде — промърморих сърдито. — Вдигни телефона.

Силната струя от приземяването на бизнес самолета на летище Тетърбъро издуха кестенявочервената коса на Емили Паркър и я принуди да наведе глава, докато прекосяваше забързано паркинга, за да потегли по шосе 46 към Ню Джърси. Спря се само за миг, за да се обърне и да види елегантния „Гълфстрийм G-300“, с който преди малко бе долетяла.

Погледна часовника си чак след като включи двигателя на взетия под наем буик „ЛеСейбър“. Още нямаше три часа. Шефът й бе позвънил в дванайсет и половина в дома й край Манасас, щата Вирджиния. За два часа тя измина пътя оттам до Ню Йорк — около четиристотин километра.

„На това му се казва спешна задача“, помисли си младата жена. Естествено, че бе свикнала да работи под напрежение, защото от две години ръководеше клона на Отдела за борба с детската наркомания за североизточните щати.

— Заместник-директорът на ФБР поиска да изпратя за този случай суперченгето си — каза й Джон Мърфи, специален агент, началник на Националния център за анализи на тежките престъпления. — И познай кое е то. Ти си.

Но не получи много разяснения. Само й обясниха, че ще действа като специален съветник по отвличанията към нюйоркската полиция. Издирвали някакво момче на име Джейкъб Дънинг. Баща му — Доналд Дънинг — бе този, който изпрати „Гълфстрийм“-а за нея, което бе немислимо при нормална процедура за разследване на отвличане.

Тя започна да недоумява в какво специално разследване я бяха забъркали.

Докато излизаше от паркинга, позвъни у дома си. След второто позвъняване й отговори брат й — Том.

— Тъкмо слязох от самолета — рече Емили. — Как е тя?

— Всичко е наред. Разположихме щанд за лимонада в края на алеята за автомобили. Толкова е готино, че го правите всяка неделя.