Джеймс Патерсън - Безизходица

От далечината долиташе приглушен шум от машини. Очите му бяха завързани, а ръцете — оковани с белезници към тръба зад гърба му. Устата му беше затъкната с кърпа, плътно стегната около челюстта му и завързана над вдлъбнатината на черепа му.

Момчето знаеше, че тази вдлъбнатина се нарича в анатомията foramen magnum . Именно оттам гръбначният мозък се свързва с главния мозък. Джейкъб го бе изучавал в часовете по анатомия преди около месец. Нюйоркският университет бе първата стъпка за осъществяването на мечтата на живота му — да стане лекар. В кабинета си баща му още пазеше оригиналното издание на Анатомията на Грей от 1862 г. Като малък Джейкъб обичаше да я прелиства. Наместваше се в голямото кожено кресло на баща си, подпираше брадичка с ръка и оставаше с часове така, докато разглеждаше страниците с изящно изрисуваните скици. Илюстрациите на всички части на човешкото тяло бяха с точно посочени наименования — като названия на далечни страни, като карти на пиратски съкровища.

Джейкъб се разплака от уютния, щастлив спомен. На тила му цопна хладна капка вода и се стече по гръбнака му. Цялото тяло го сърбеше непоносимо. Ако не можеше да се изправи, много скоро щеше да се схване. И ще последват увреждания на мускулите заради залежаването, стафилококови инфекции, болести.

Последното, което ясно си спомняше, бе как излезе от бара на Конрад в квартала Алфабет Сити, където никой не те проверяваше на колко си години. След ужасно дългото лабораторно упражнение по химия той се опита да побъбри с Хели, удивително красивата финландка от неговия курс. Но след петото мохито езикът му започна да се заплита. Скоро забеляза, че тя предпочиташе да говори повече с мъжествения барман, отколкото с него.

Паметта му като че ли престана да действа от момента, когато излезе навън. Така и не успя да си припомни как се бе озовал тук.

За милионен път се напрегна да съчинява сценарий, при който нещата се уреждат както трябва. Любимият му вариант беше, че всичко това е свързано с някое студентско братство. Тайфа майтапчии го бяха сбъркали с друг първокурсник, така че цялата тази абсурдна ситуация се свеждаше до едно недоразумение.

Но въпреки това, отново се разрида. Къде бяха дрехите му? Защо му е притрябвало на някого да му взема джинсите, обувките, че дори и чорапите? Изреждащите се в главата му хипотези бяха прекалено мрачни, за да проникне поне един светъл лъч на надежда. Не можеше да продължава да се заблуждава. Беше попаднал в жесток капан…

Дочу глухо хлопване на някаква врата тъкмо когато си блъскаше отчаяно главата в тръбата, към която бе завързан. Усети как сърцето му подскочи. Не знаеше дали да затаи дъх, или да въздъхне облекчено.

Скован от конвулсиите, едва успя да различи някакво дрънчене сред шума от все по-ясно приближаващите се стъпки. Изведнъж си припомни за портиера в блока, където живееше с родителите си. Той винаги носеше на колана си връзка с ключове. Мършавият господин Дъркин вечно ходеше с някакъв инструмент в ръка. Надеждата го окуражи. Това бе приятел, реши момчето. Някой, който можеше да го спаси.

Джейкъб опита да се развика, но кърпата в устата му пречеше. Разнесе се приглушено мучене.

Стъпките спряха. Изщрака някаква ключалка и свеж студен въздух облъхна лицето му. Някой извади кърпата от устата му.

— Благодаря ти! О, много ти благодаря! Не знам какво стана. Аз…

Дъхът на Джейкъб секна, когато нещо ужасно твърдо го блъсна в корема. Беше ботуш с метален нос.

О, Господи! — ахна Джейкъб миг преди главата му да се удари в бетонния под и той да повърне върху мръсотията. — Мили Боже, помогни ми!

Джейкъб вече беше без белезници. Бяха го издърпали грубо нагоре по двайсетина стъпала и тръшнали върху един стол с твърда облегалка.

Светлината го заслепи, когато му смъкнаха превръзката. И отново закопчаха с белезници ръцете му, извити на гърба.

Седеше на училищен чин в просторно помещение без прозорци. Пред него имаше празна старомодна черна дъска. Зад гърба си усещаше нечие студено присъствие, от което космите на тила му настръхнаха.

Изсъска запалка и Джейкъб изхлипа тихо. Въздухът се изпълни с лек аромат на тютюн.

— Добро утро, мистър Дънинг — произнесе мъжки глас зад него. Звучеше съвсем учтиво, дори издаваше, че непознатият е образован. Напомни му за любимия на всички учител по английски — господин Мандучи, от гимназията „Хорас Ман“.

А може би наистина беше господин Мандучи? Нали той винаги се държеше малко, хм, по̀ така, приятелски, с някои от младежите. Дали това не беше отвличане, или нещо подобно? Бащата на Джейкъб беше шеф на голяма компания, извънредно богат. Синът усети облекчение, което сякаш се излъчи от порите на кожата му. Реши, че е отвличане. Ще поискат откуп, после ще бъде освободен. Ще се справи с това. „Нека да е отвличане“, помоли се той.