Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Свързано , сърдито си помисли той. С които името му някога е било свързано. Някой я снабдява с информация. Някой, който добре ме познава и който не ми е приятел. Крейг бе видял Гейл МакКинън на приема на другия край на залата и й бе кимнал, но не бе забелязал, че е вървяла по петите му.

„Това, че не е постъпил в колеж, се обяснява не с материалното положение на семейство Крейг, тъй като те са били сравнително добре обезпечени. Бащата на Крейг, Филип, до смъртта си, т.е. до 1946 година, е бил завеждащ финансовия отдел на няколко бродуейски театри и въпреки че кризата през трийсетте години се е отразила несъмнено на финансовото му положение, той положително е имал средства да изпрати единствения си син в колеж, когато е станал на години за кандидатствуване. Но скоро след Пърл Харбър Крейг предпочел да отиде на военна служба. Макар че в армията прослужил почти пет години, стигайки до чин сержант техник, не е бил удостоен с никакви награди освен отличията за участие в операции.“

На това място имаше звездичка, обозначаваща забележка. Долу, под друга звездичка, той прочете:

„Уважаеми господин К., всичко това е ужасно скучно, но докато вие не се разкриете, нищо друго не ми остава, освен да събирам факти. Когато дойде време да ги сглобявам, ще подложа материала на безпощадна обработка, така че читателят да не заспи от скука.“

Той се върна към основния текст.

„На него му провървя: от войната се върна невредим. И нещо повече, в торбата с вещите лежеше ръкописът на един млад войник, Едуард Бренър, който, една година след демобилизацията, Крейг представи на зрителите, давайки на спектакъла названието «Пехотинецът». Театралните връзки на Крейг-старши безспорно са помогнали на този съвсем млад и напълно неизвестен новак да се справи успешно с такава трудна задача.

През следващите години на Бродуей бяха поставени още две пиеси на Бренър, но и двете се провалиха катастрофално. Продуцент на едната от тях беше Крейг. Оттогава Бренър изчезна.“

Вероятно е изчезнал от вашия поглед, госпожице, помисли си Крейг, но не от собствения си и не от моя. Ако той прочете това, ще ми напомни за себе си.

По повод на това, че Крейг рядко сътрудничи с писатели повече от веднъж, казват, че е казал в поверителен разговор: „В литературните кръгове е разпространено мнението, че всеки човек носи в себе си поне един роман. Съмнявам се. Познавам няколко мъже и жени, които действително носят в себе си по един роман, но болшинството хора, които съм срещал, носят в себе си може би само едно изречение или, в най-добрия случай, разказ“.

Откъде може да е чула това, дяволите да я вземат, помисли си той с раздразнение. Спомни си, че някога бе казал нещо подобно — язвителна шега, целяща да отблъсне досаден събеседник, но не можеше да си спомни къде и кога. Да допуснем, че бе наполовина убеден в това, което беше казал, все пак тези думи никак нямаше да потвърдят репутацията му на доброжелателен човек, ако бъдат отпечатани.

Тя се опитва да ме предизвика, помисли той, тази малка кучка. Иска да ме предизвика да разговарям с нея, да се договорим, иска да получи пари, за да не избухне противопехотната мина.

„Би било интересно — се казваше по-нататък в текста да помолим Джеси Крейг да състави списък на хората, с които е работил, и да ги разпредели съобразно гореспоменатите категории. Тези — струват един роман. Тези — един разказ. Тези — изречение. Тези — фраза. Тези — запетая. Ако успея да побеседвам с него още веднъж, ще се опитам да го склоня да ми даде такъв списък.“

Жадна е за кръв, помисли той. Моята кръв.

Другата половина на страницата беше изписана на ръка.

„Уважаеми господин К., късно е и аз съм капнала от умора. Имам материал за няколко тома, но стига за днес. Ако пожелаете да коментирате това, което вече прочетохте, аз съм изцяло на ваше разположение. Продължението в следващия брой.

Първата му мисъл бе да смачка листовете и да ги хвърли от балкона на улицата. Но се въздържа благоразумно. Тя беше казала, че има втори екземпляр. „Следващият брой“ също ще бъде в два екземпляра. По-следващият също.

В залива пускаше котва пътнически кораб. Изведнъж му се прииска да си събере багажа и да отплува с него, без значение къде. Но и това нямаше да помогне. Тя навярно щеше да се появи на първото пристанище — с пишеща машина в ръка.

Върна се в хола и хвърли жълтите листове на бюрото.

Погледна часовника си. Беше още рано за обяда с Мърфи. Спомни си, че вчера беше обещал да позвъни на Констънс. Тя бе казала, че иска да знае всяка негова стъпка. Идването му в Кан се дължеше донякъде на нея. Иди там, му каза тя. Опитай, може да излезе нещо. По-добре е да разбереш сега, отколкото да отлагаш. Тя не беше от жените, които обичат да отлагат нещата дълго.