Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Някой каза pardon и Крейг се изправи, без да сваля очи от вестника. Покрай него се промъкна някаква фигура, шумолейки с дългата си пола, и потъна в свободното място до него. Усети лека миризма на сапун, в която имаше нещо детско.

— Добро утро — поздрави момичето.

Той позна тъмните очила, които скриваха по-голямата част от лицето. На главата си беше завързала шарена копринена кърпа. Съжали, че не бе успял да се избръсне.

— Непрекъснато се засичаме — засмя се момичето. Това е чудесно, нали?

— Чудесно — съгласи се той. Днес не само дрехите, а и гласът й беше друг — по-мек, без напрежение.

— И снощи бях там, където бяхте и вие.

— Не ви видях.

— Така казват всички. Момичето погледна програмата. — Имали ли сте някога желание да направите документален филм?

— Да, както всички.

— Казват, че днешният филм е страшен .

— Кой казва?

— Хората казват. — Тя изпусна програмата на пода. — Хвърлихте ли поглед на материала, който ви изпратих?

— Нямах време даже закуска да си поръчам.

— Обичам да ходя на кино в девет часа сутринта — каза тя. — В това има нещо особено, неестествено. В голям кафяв плик е. По-нататъшни размишления за Джеси Крейг. Погледнете го, когато имате време. — Тя започна да ръкопляска. На пътеката, точно пред сцената, бе застанал млад мъж с брада. Той вдигна ръка за внимание. — Това е режисьорът — съобщи тя.

— Гледали ли сте други негови филми?

— Не. — Тя аплодираше енергично. — Много си падам по режисьорите.

Режисьорът носеше на ръката черна лента. Той започна словото си с призив към присъствуващите да сложат траур в памет на четиримата студенти, убити в Кент, а накрая обяви, че посвещава филма си на загиналите.

Крейг не се съмняваше в искреността на младия мъж, но словото му, както и траурната лента предизвикаха у него смътно неловко чувство. Ако беше на друго място, може би щеше да се трогне. Разбира се, смъртта на четиримата младежи го опечали не по-малко от останалите в залата. В края на краищата той самият имаше две деца, които можеха да станат жертва на такова убийство. Но тук, в разкошната позлатена зала, където жизнерадостната публика се бе събрала да гледа развлекателен филм… Не го напускаше усещането, че този жест беше продиктуван не от скръб, а от желание да се придаде по-голяма тежест.

— Ще си сложите ли траур? — попита момичето шепнешком.

— Едва ли.

— Аз също. Не удостоявам мъртвите с почести. — Тя се изправи и се изпъчи, явно доволна от себе си. Крейг се престори, че не забелязва, че е до него.

Когато загаснаха светлините в залата и филмът започна, Крейг направи усилие да потисне в себе си всички предубеждения. Той разбираше, че неговата неприязън към брадите и дългите коси е смешна и се дължи на това, че бе възмъжал в друго време и е привикнал към други моди. Този начин на обличане на младежите край него бе най-малко нехигиеничен. Модите идват и си отиват. Достатъчно е да се прелисти някой стар семеен албум, за да се убедим колко нелепо изглежда в очите на съвременния човек облеклото, което някога е било общоприето. Баща му бе ходил на плаж с голф — той все още си спомняше неговата снимка.

„Удсток“ е филм, така му бяха казали, в който се говори от името на младите. Ако това е наистина така, той беше готов да слуша.

Гледаше с интерес. Веднага му стана ясно, че човекът, който е направил филма, е много талантлив. Самият той професионалист, Крейг ценеше професионализма у другите. Филмът бе сниман и монтиран без следа от аматьорщина или безцелна развлекателност. Очевидно бе, че всичко е обмислено обстойно и че е работено усърдно. И в същото време гледката на четиристотин хиляди хора, независимо от това кои са, къде са и с каква цел се бяха събрали, предизвикваше у него неприятно чувство. Колкото по-нататък продължаваше филмът, толкова повече го потискаше упоритото и безконечно повторение на кадри, изобразяващи диви оргии. И музиката, и изпълнението, с изключение на две песни, изпълнени от Джоун Бейз, му се виждаха груби и еднообразни, звукът непоносимо силен, сякаш шепотът, а дори и нормалният човешки тон бе изчезнал от гласовия диапазон на младите американци. Той възприемаше филма като непрекъсната вакханалия от звуци без кулминация и разтоварване. Когато на един кадър се появиха младеж и девойка, които се любеха, без да се смущават, че камерата следи действията им, той извърна очи.

Не повярва на ушите си, когато чу как един от изпълнителите, подобно на запалянко на футболен мач, извика: „Кажете «еф»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Еф“! „Кажете «ю»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Ю“! „Кажете «си»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Си!“ „Кажете «кей»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Кей“! „Какво се получи?“ — попита човекът с глас, многократно усилен от мегафона.