Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Крейг поклати глава и остави жълтите листове на библиотеката до прозореца. Оставаха да прочете още три-четири страници.

— Какво има? — попита момичето. Тя го беше наблюдавала внимателно. Докато четеше, той се стараеше да запази равнодушен вид, защото усещаше втренчения й поглед през тъмните очила. — Намерихте някаква глупост?

— Не — отговори той. — Намирам героя ви за несимпатичен.

— Четете нататък. После ще стане по-добър. — Тя се изправи приведена. — Ще ви оставя текста. Зная колко трудно е да се чете в присъствието на автора.

— По-добре си вземете тези неща — посочи той към купчината листове. — Всеизвестно е, че губя ръкописи.

— Не се безпокойте — успокои го момичето. — Имам копие.

Отново иззвъня телефонът. Крейг вдигна слушалката.

— Крейг на телефона. — Той погледна момичето и съжали, че отново произнесе тази фраза.

— Приятелю — обади се гласът от другия край.

— Здравей, Мърф, откъде звъниш?

— От Лондон.

— Как е там?

— Издъхва — каза Мърфи. — Няма да мине и половин година и ще почнат да превръщат местните студии в хранителни пунктове за черни ангуски бикове. Как е там при вас?

— Студено и ветровито.

— Би трябвало да е по-добре, отколкото тук. — Мърфи обикновено говореше толкова високо, че всички в стаята го чуваха. — Променям плана си — ще летим довечера, а не следващата седмица. Ще се настаним в „Отел Дю Кап“. Можеш ли да обядваш утре с нас?

— С удоволствие.

— Чудесно — зарадва се Мърфи. — Соня те поздравява.

— И ти я поздрави.

— Не казвай на никого, че пристигам. Искам да си почина няколко дена. Не идвам в Кан, за да разговарям с лигавите италианци по три пъти на ден.

— Можеш да разчиташ на мен — каза Крейг.

— Ще позвъня в хотела — обеща Мърфи — и ще поръчам да изстудят виното в лед.

— Бях решил да не пия днес — каза Крейг.

— В никакъв случай, приятелю. До утре.

— До утре — каза Крейг и затвори телефона.

— Неволно подслушвах — обади се момичето. Това беше вашият агент, нали? Брайън Мърфи?

— Откъде знаете толкова много? — попита Крейг. Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото желаеше.

— Всеки знае кой е Брайън Мърфи — отговори момичето. — Как мислите, ще се съгласи ли да говори с мен?

— Ще трябва да го попитате сама — каза Крейг. — Аз не съм му агент, той е на служба при мен.

— Мисля, че ще се съгласи. Разговарял е с всички други. Впрочем да не бързаме. Ще видим как ще се стекат обстоятелствата. Би било добре да мога да послушам за час два вашия разговор с него. Всъщност най-добрият начин да взема интервю е да ми позволите да се навъртам около вас за няколко дни. Ще бъда в ролята на мълчалива поклонница. Можете да ме представите като ваша племенница, секретарка или любовница. Ще облека рокля. Имам отлична памет и за да не ви смущавам, няма да си водя никакви бележки. Само ще слушам и наблюдавам.

— Много ви моля, госпожице МакКинън, не бъдете толкова настоятелна — каза Крейг. — Спах лошо тази нощ.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да ви безпокоя повече тази сутрин. Ще си отида, а вие прочетете останалото и го обмислете. — Тя преметна торбата през рамо. Движенията й бяха резки, не момичешки. Сега не бе приведена. — Аз ще бъда наоколо. Навсякъде. Където и да отидете, ще виждате Гейл МакКинън. Благодаря за кафето. Можете да не ме изпращате.

Тя излезе, преди той да успее да протестира.

Крейг крачеше бавно напред-назад. Стаята не му харесваше. Тази стая бе за лекомислени гости на хотела, чийто единствен проблем сутрин е дали да отидат да се изкъпят и в кой ресторант да обядват. Затвори бутилката и я постави в едно шкафче. Взе дрехите си и изпотената полупразна чаша с уиски, отиде в спалнята и тръшна дрехите на леглото, на което беше спал. Чаршафите и одеялата бяха омотани на кълбо — той спеше неспокойно нощем. Второто легло беше непокътнато. Дамата, за която камериерката беше сметнала за необходимо да го приготви, беше спала другаде. То придаваше на стаята тъжен и неуютен вид. Отиде в банята, изпразни чашата в мивката и я изплакна. Привиден ред.

Върна се в хола, изнесе масичката с остатъка от закуската в коридора, влезе и заключи вратата след себе си.

На бюрото бяха разхвърляни купчина брошурки и кино реклами. Той изхвърли всичките в кошчето за боклук. Нечии надежди, лъжи, талант, алчност.

Писмата лежаха захвърлени на масата до ръкописа на госпожица МакКинън. Реши да се заеме първо с тях. Нямаше какво да се прави, трябваше да ги прочете, а и да отговори. Отвори писмото от счетоводителя. Най-напред най неотложното. Тази главна грижа — данъците върху дохода.