Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Кажи й, че ще й донеса моряшка фланелка.

— Вземи със себе си и един мъж, когото да облича в нея — предложи Констънс. Тя бе убедена, че децата й, както и тя самата, бяха много сексуални. Филипа беше на 9 години. На Крейг му се струваше, че момичето не беше много по-различно от собствените му дъщери, когато бяха на тази възраст. Като изключим това, че не става, когато в стаята влизат възрастни, и че понякога използува думи от речника на майка си, които той би предпочел да не чува.

— Как вървят нещата там? — попита Констънс.

— Добре.

Гейл МакКинън стана тактично от стола и излезе на балкона, но беше сигурен, че чува всичко и оттам.

— Виж какво — каза Констънс. — Снощи казах няколко хубави думи за тебе на един твой стар приятел.

— Благодаря. На кого?

— Вечерях с Дейвид Тейкмън. Винаги ми се обажда, когато идва в Париж.

— Както хиляди други хора, които ти се обаждат винаги когато идват в Париж.

— Нима искаш една жена да вечеря сама, така ли?

— В никакъв случай.

— При това той е вече на сто години. Ще дойде в Кан. Казва, че се кани да основава нова компания. Казах му, че вероятно у тебе ще се намери нещо за него. Ще ти позвъни. Имаш ли нещо против? В най-лошия случай, той е безвреден.

— Ще умре, ако чуе последното. — Дейвид Тейкмън беше тероризирал Холивуд повече от двадесет години.

— Да, аз и пред него не мълчах. — Тя въздъхна в слушалката. — Днес имах лоша сутрин. Събудих се, протегнах ръце и казах: „Дяволите да го вземат.“

— Защо?

— Защото ти не беше до мен. Липсвам ли ти?

— Да.

— Говориш с такъв тон, сякаш си в полицейски участък.

— Нещо подобно.

— Не затваряй. Скучно ми е. Снощи яде ли рибена чорба?

— Не.

— Липсвам ли ти?

— Вече отговорих.

— Всяка жена ще каже, че това е много сух отговор.

— Не исках да се възприеме така.

— Искаш ли да съм при теб?

— Да.

— Назови ме по име.

— Предпочитам да не правя това сега.

— Когато поставя слушалката, ще започнат да ме измъчват подозрения.

— Не се измъчвай.

— Напразно прахосвам пари за този разговор. Със страх очаквам утре сутринта.

— Защо?

— Защото като се събудя и протегна ръце, ти пак няма да си до мен.

— Не бъди толкова ненаситна.

— Да, аз съм ненаситна жена. Добре. Не зная кой е там с теб в стаята, но ми позвъни, когато се освободиш.

— Добре.

— Назови ме по име.

— Ужасна си.

В слушалката се разнесе смях, после щракане, когато Констънс затвори телефона.

Крейг остави слушалката. Момичето се върна в стаята.

— Надявам се, че моето присъствие не попречи на разговора ви? — попита тя.

— Ни най-малко — отговори той.

— Изглеждате по-весел след телефонния разговор — отбеляза момичето.

— Така ли? Не го съзнавам.

— Винаги ли така отговаряте по телефона?

— Как?

— „Крейг на телефона.“

Той се замисли за момент.

— Да. Защо?

— Звучи много… формално — каза момичето. — Вашите приятели не се ли ядосват?

— И да се ядосват, не са ми казали.

— Мразя формалностите. Ако трябва да работя в някоя кантора, бих… — тя сви рамене и седна в креслото до масичката за закуска. — Харесва ли ви това, което прочетохте?

— От самото начало на кариерата си възприех принципа никога да не правя изводи за нещо, което не е завършено — каза той.

— Желаете ли да продължите нататък?

— Да.

— Аз ще бъда безмълвна като звездна нощ. — Тя потъна в стола, облегна се назад и преметна крак върху крак. Краката й се оказаха чисти. Той си припомни колко пъти се бе налагало да напомня на дъщерите си да сядат изправени, но те продължаваха да се изтягат в креслата. Изкривено поколение. Той взе жълтите листове, които беше оставил, докато говореше по телефона, и продължи да чете.

„МакКинън взе интервюто от Крейг в хола на неговия апартамент в хотел «Карлтън» (сто долара на вечер) — розова, натруфена сграда, резиденция на знаменитостите, пристигнали за филмовия фестивал в Кан. Крейг е висок, строен, сух мъж с бавни движения. Гъстата сребрееща коса, оставена дълга, е небрежно сресана назад, открива челото — насечено от дълбоки бръчки. Очите му са светлосиви, студени и хлътнали. Той е на четиридесет и осем години сега и точно на толкова изглежда. Погледът му е прикрит, клепачите са обикновено притворени. Човек добива впечатлението за часови, който наблюдава от високо бойното поле през тесен отвор на крепостната стена. Гласът му е дрезгав, говори бавно, следите от родния нюйоркски говор не са заличени напълно. В обръщенията си е старомоден, сдържан, учтив. Неговият стил на обличане, — в сравнение с крещящо натруфената публика в този град, е умерен. Той може да бъде взет за харвардски професор по литература, прекарващ лятната си ваканция в щата Мейн. Не може да се каже, че е красив — лицето му е твърде скучно и сурово, а устните — тънки и неизразителни. Сред знаменитостите, събрани в Кан, има доста хора, които или са работили за него, или с него. Посрещат го топло навсякъде, където се появи — той, изглежда, има много познати, но не и приятели. Първите две от трите вечери, прекарани на фестивала, вечеря сам. И двата пъти изпи три чаши мартини преди ядене и бутилка вино с вечерята без каквито и да било признаци за напиване.“