Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Сега я позна. Това беше дебеланата, която се печеше на слънце, когато те с Мърфи отиваха към бара на „Отел дю Кап“. Той си спомни обляното в пот изрисувано и размазано лице, спомни си израза на неприкрита развратеност, чертите, свидетелствуващи за раздразнителен характер, егоизъм, грубост и жадна похотливост. Обратната страна на монетата, която се нарича чувственост. Беше му неприятно, че седна на неговата маса.

Беше уверен, че тя ще спечели. Така и стана. След няколко партии той стана от масата, вземайки със себе си спечеленото. Купчината жетони пред Пати се бе увеличила малко, той се бе надвесил над масата и съсредоточен следеше въртящия се кръг.

— Омръзна ми, Бейард — каза Крейг. — Ще отида да си получа парите. А ти?

Пати с учудване се обърна при гласа на Крейг — сякаш изведнъж се пренесе отнякъде отдалече.

— Да, да. И аз ще спра, докато все още печеля.

На масата Крейг видя, че Пати бе спечелил повече от хиляда франка.

— Колко прави това в долари? — попита Пати.

— Около двеста и петдесет.

— Леле! — удиви се Пати. — Толкова лесно. Както се казва, на когото не му върви в любовта…

— О, стига, Бейард.

— Във всички случаи това ще компенсира част от разходите. — Той сгъна банкнотите акуратно и ги пъхна в портфейл от щраусова кожа със златни ъгълчета. След това, гледайки печално портфейла, каза: — Ан ми го подари. По-рано. На него има моите инициали.

Тръгнаха обратно към хотела. По пътя на няколко пъти ги закачаха проститутки.

— Възмутително! — възкликна Пати. — И толкова открито!

Той каза, че не му се иска да ходи у Хенеси.

— Вие, както и аз, разбирате, господин Крейг, че подобни събирания не са за мене. — Той влезе заедно с Крейг в хотела, за да разбере дали има вест от Ан. Нямаше никаква вест.

— Ако узная нещо до заминаването ми, ще ти съобщя. — обеща Крейг. Стана му съвестно пред момчето, сякаш се канеше да бяга от него.

— Вие сте ми приятел, господин Крейг. Считам ви за истински приятел.

Крейг погледна след омърлушената огромна фигура на любовника на дъщеря си, който, накуцвайки, излезе на тъмната улица и когато младежът изчезна от погледа му, си помисли: „Изпълних бащинския си дълг. Или част от него.“

Вратата на луксозния апартамент на Хенеси бе широко отворена и шумът от гласовете се чуваше из целия коридор. Несъмнен признак за успех. Сигурно филмът на Хенеси е бил посрещнат много добре. През отворената врата се носеше също несъмнено мирисът на марихуана.

По мое време, помисли си Крейг, ние просто се напивахме. Имаше ли там това, което професорите по социология наричат нови морални критерии?

Холът беше пълен с гости. До голямата маса, отрупана с бутилки, стоеше Мъри Слоун, критик от киносписанието. Не пушеше марихуана. Верен на старата традиция, той се наливаше с безплатно уиски. На отсрещната стена на един голям диван редом до героя на вечерта седеше Гейл. Хенеси — сияещ, зачервен и потен — беше по риза с тиранти. Те деляха цигара с Гейл, която изглеждаше далечна, студена и безразлична към шума и веселието.

— Как приеха филма, Мъри? — заинтересува се Крейг.

— Както виждате. — Слоун посочи с чашата си към бъбрещите гости. — Олигавиха се от възторг.

— В такъв дух ли се каните да пишете за него?

— Не. Ще напиша, че е пълен с весел, солен американски хумор и че реакцията на публиката напълно оправда надеждите на режисьорите. Кандидат е за най-голямата награда. Слоун се стараеше да се държи изправен, но леко се олюляваше, от което Крейг заключи, че бе пил прилежно. — Ще премълча и за това, че с парите, похарчени тази вечер за хашиш, можеше да се финансира нескъп порнографски филм. И за още едно нещо няма да пиша: ако не даваха даром алкохол, не бих отишъл на нито един фестивал в живота си. А вие как сте, приятелю? Мога ли да предам нещо за вас по телекса?

— Не — отговори Крейг. — Не сте ли виждали Йън Уодли тук?

— Не. Стар събутилник. Веднага се вижда, когато го няма. Чух за голямата му вечер с Мърфи в ресторанта. Сега сигурно е пропълзял в някоя дупка в сутерена и е затворил входа зад себе си.

— Кой ви каза? — остро попита Крейг.

— Вятърът го донесе — усмихна се Слоун, олюлявайки се. — Мистралът.

— Писали ли сте нещо за това? — попита Крейг.

— Аз не пиша за клюкарските хроники — с достойнство отговори Слоун. — Макар че има и такива, които пишат.

— А в клюкарските хроники появявало ли се е нещо?

— Доколкото зная, не. Само че аз не ги чета.

— Благодаря, Мъри.