Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Задръж дима по-дълго в себе си — посъветва го със сънен, далечен глас.

Още преди повече от десет години за един ден бе престанал да пуши, но не бе забравил как се вдишва.

— Красиво — прошепна тя. — Красиво момче.

— Как се казва майка ти? — попита той. Трябваше да зададе този въпрос веднага, докато хашишът не му е подействувал. Но първото вдъхване бе започнало да действува вече.

Тя се изкикоти и издекламира.

— На пет сажена майка ми лежи. — Протегна ръка за цигарата и докосна неговата. Стори му се, че тялото му сякаш е подхванато от мек топъл ветрец. Твърде късно бе да задава въпроси.

Те изпушиха цигарата бавно, подавайки си я един на друг. Стаята се изпълни с дим, зад прозорците шумеше морето, ритмично, успокояващо, като катедрален орган. Тя легна до него, докосна го с ръка. Отдадоха се на любовта, забравяйки за времето, за всичко наоколо. Тя олицетворяваше всички момичета, всички жени на това южно крайбрежие — и похотливата дебелана с разкрачените крака, легнала по корем на слънцето, и младата русокоса майка до плувния басейн, и всички момичета на Корели, златисти и топли като току-що изпечен хляб, и белогърдата Натали Сорел с нейната танцуваща походка, и Констънс, произнасяща по букви „Мейраг“.

След това те не спаха. Нито говориха. Лежаха в някакъв безконечен прекрасен транс. Но щом през капаците проникнаха първите лъчи на разсъмването, Гейл се раздвижи.

— Трябва да си вървя вече. — Гласът й звучеше почти нормално. Ако сега той трябваше да проговори, гласът му би дошъл някъде отдалече. На него му беше все едно дали тя си отива или остава. През мъгла видя роклята й. Вечерната й рокля.

Тя се наведе над него и го целуна.

— Спи. Спи, моя истинска любов.

И си отиде. Той знаеше, че трябваше да и зададе някакъв въпрос, но не помнеше какъв.

Той почти беше свършил със събирането на багажа. Пътуваше с минимум багаж, така че закъдето и да тръгнеше, можеше да се приготви за четвърт час. Бе поръчал разговор с Париж, но телефонистката каза, че всички линии са заети. Той я бе помолил да продължава да опитва да се свърже.

Когато телефонът иззвъня, вдигна слушалката с неохота. Не е много приятно да обясни на Констънс, че няма да обядва с нея в понеделник. Но на телефона не беше Констънс. Беше Бейард Пати, говореше с глас, сякаш някой го държи за гърлото:

— Аз съм във фоайето, господин Крейг. Трябва да ви видя.

— Събирам си багажа, и при това…

— Казвам ви, трябва да ви видя — задушаваше се Пати. — Имам вест от Ан.

— Качи се горе! — Крейг му каза номера на апартамента си.

Когато Пати влезе в стаята, видът му беше див — косата и брадата му бяха разчорлени, очите — подпухнали, сякаш не бе спал няколко нощи.

— Вашата дъщеря — започна той с тон на обвинител, — знаете ли какво е направила? Избягала е с този дебел стар пияница — писателя Йън Уодли.

— Почакай — прекъсна го Крейг и седна. Реагира механично в опита си да си събере мислите, да запази поне привидно приличие. — Не може да бъде. Това е невъзможно.

— Вие казвате „невъзможно“ — Пати стоеше точно пред него и трескаво размахваше ръце. — Не сте разговаряли с нея.

— Откъде ти позвъни?

— Аз я попитах. Тя не ми каза. Само ми каза, че скъсва с мен, че трябва да я забравя, че сега е с друг мъж, с онзи дебел стар пияница…

— Спри за миг! — Крейг стана и отиде до телефона.

— На кого ще звъните?

Крейг помоли телефонистката да го свърже с хотела на Уодли.

— Успокойте се, Бейард — каза той, чакайки да го свържат.

— „Успокойте се“ казвате. Вие сте неин баща. Самият вие спокоен ли сте? — Пати се приближи и застана до Крейг, сякаш му нямаше доверие и искаше със собствените си уши да чуе всичко, което ще му кажат по телефона.

Когато телефонистката от хотела на Уодли се обади, той помоли:

— Monsieur Wadleigh, s’il vous plait. (Мосю Уодли, моля.)

— Monsieur Wadleigh, n’es pas la. (Мосю Уодли не е тук) — отговори телефонистката.

— Какво казва? — високо попита Пати. Крейг му махна да мълчи.

— Vous etes sure, Madame? (Сигурна ли сте, мадам?)

— Oui, oui — нетърпеливо отговори телефонистката, — Il est parti. (Той напусна.)

— Parti ou sorti, Madame? (Напусна или излезе, мадам?)

— Parti, parti. (Напусна, напусна.) — Телефонистката повиши тон. — I1 est parti hier matin. (Напусна вчера сутринта.)

— A-t-il laisse une adresse? (Остави ли адрес?)

— Non, Мonsieur, non. Rien! Rien! (Не, мосю. Нищо! Нищо!) — Жената крещеше вече. Фестивалът бе започнал да се отразява на телефонистките на хотелите. Линията прекъсна.

— Е, какво разбрахте? — любопитствуваше Пати.