Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Че искаш да отидеш в селскостопански колеж да учиш за ветеринарен лекар.

— Това престъпление ли е? — Тонът й беше враждебен.

— Разбира се, че не е — рече успокояващо Странд. — Но ние с майка ти искаме да знаем защо имаш такова желание и защо не си го споделила с нас.

— Не бях сигурна. Не исках да ви казвам нищо, докато не реша. Освен това се боях, че ще ми се смеете и ще ме изкарате сантиментално момиченце. Е, сега вече знаете. Може да ми се смеете, ако искате, — додаде тя.

— Никой не ти се смее, Каролайн — промълви нежно Странд.

— Както и да е, няма смисъл дори да говорим за това. — Махна презрително с ръка. — Приказки за малки деца. За това ще трябват пари, много пари. Вкъщи не липсва обич — подхвърли иронично тя, — но що се касае до земни блага… — И сви рамене. — Аз не съм сляпа. Кога за последен път си си купувал костюм?

— Хайде да говорим за това по-късно — отговори Странд. — Сега ме интересуват мотивите ти. Какво знаеш за животните?

— Засега нищо. Е, знам едно: че страдат, и то страшно, и заслужават да им се помогне. Толкова ли е странно да искаш да отдадеш живота си, за да направиш този ужасен свят малко по-човечен? — Гласът й се повиши от гняв, сякаш чувстваше, че я атакуват.

— Не мисля, че е странно — отвърна Странд. — Напротив, дори намирам, че е възхитително. Хората също страдат. Но ти не искаш да станеш лекар.

— Не искам да стана лекар, политик или генерал, или да се занимавам със социални проблеми, защото не ме бива за нито една от тези работи. Елинор може да стане каквото пожелае, но аз не. Сигурно съм глупава, но знам едно — такава съм си. Не съм общителна, ще се плаша от хората и затова ще се държа недодялано с тях, ще казвам каквото не трябва и ще чувствам, че винаги се смеят зад гърба ми.

О, бедното ми момиче, помисли си Странд със съжаление.

— Животните са по-добри — продължи припряно Каролайн. — Те не говорят. Или поне не така, че да ги разбираме. И няма да ме притесняват. — Тя беше вече на границата да се разплаче.

Странд се наведе над масата и я потупа по ръката.

— Добре — каза той. — Сега знам какво чувстваш, макар че според мен не си справедлива към себе си. Смятам, че като пораснеш, ще имаш по-високо мнение за достойнствата си.

— Ако трябва да остана в този град и да се боря ден и нощ, за да не изоставам от всички умници около мен, направо ще се затрия. — Тя вече ревеше.

— А ако ти кажа — рече Странд, — че си ме убедила и според мен наистина ще е по-добре да заминеш? — Той замълча. — И може би има начин да го уредим, независимо дали разполагаме със земни блага, или не.

Каролайн го погледна невярваща.

— Какво смятате да направите с мама — да не би да се хванете да работите и нощем, за да ме изпратите в Аризона?

— Е, нищо чак толкова драстично — засмя се Странд. — Не, мистър Хейзън има една идея.

— Нали не смяташ да го молиш да ти даде пари на заем? Аз няма да отида, ако…

— И това не — прекъсна я Странд. После й разправи за плана на Хейзън за спортна стипендия. Тя го слушаше с широко отворени очи. — Той вече е говорил със своя приятел от училището — продължи Странд — и те могат да уредят един техен бивш възпитаник, който е бил в отбора им и живее в Ню Йорк, да се види с теб и да ти засече времето. Ако гледаш сериозно на цялата работа, съветвам те да потренираш малко.

— Сериозно гледам — отвърна тя. — И още как.

— Ще говоря с шефа на катедрата по физическо възпитание във вашето училище и може би те ще се съгласят да те потренират малко.

— Звучи абсурдно — рече Каролайн, като клатеше учудено глава. — През целия си живот съм бягала само веднъж и то с момичета, на които им трябва най-малко една седмица, за да обиколят квартала, и за това някакво си скапано училище ще ми плаща цели четири години? Мисля, че мистър Хейзън се е пошегувал е теб, татко.

— Той не е такъв човек — забеляза Странд. — Няма значение с кого си бягала — важно е с какво време. — Странд стана. — Впрочем името на училището е Тръскот. И мистър Хейзън каза, че има солиден селскостопански профил. Ако си убедена, че искаш да опиташ, ние с майка ти ще направим всичко възможно, за да ти помогнем. Ако нищо не стане, ще потърсим друго.

Каролайн имаше замислен вид и потриваше носа си.

— Аризона — рече тя. — Звучи прекрасно. Сто процента. По дяволите, ще тичам като луда.

— Можеш да поговориш с мистър Хейзън за това — добави Странд на излизане от кухнята, — след като свършите работата си в полицията утре сутринта.

Но на другата сутрин Каролайн не успя да говори с Хейзън, защото, след като посочи момчето с посинелия пресен белег на челото и гърбицата на носа му и каза много спокойно: „Да, сигурна съм, че това е момчето с ножа“, тя започна да пищи, като притисна с длани очите си, сви се надве и започна да се гърчи. Тя продължаваше да пищи, когато Странд я изнесе на ръце от участъка, а Лесли и Хейзън забързаха до него. Конрой ги чакаше с мерцедеса и веднага я откараха в кабинета на доктор Принз. Той й сложи една инжекция и след малко тя притихна на кушетката с широко отворени очи, втренчени в тавана.