Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Какво ще правиш? — попита сериозно Джудит.

Странд се поколеба.

— Не знам. Ще реша, докато се прибера вкъщи.

Навън валеше по-силно и беше невъзможно за високия мъж и дребната жена да се запазят от дъжда под нейния чадър.

— Днес ще се изфукам — каза Странд. — Ще взема такси. Започвам да харесвам привичките на богатите.

В таксито и двамата дълго мълчаха.

— Никак не ми е приятно да те гледам така угрижен — рече Джудит. — При това имаш да се справяш с още толкова много неща. Защо не разрешиш на мистър Хейзън да поговори с Каролайн и не я оставиш сама да направи своя избор?

Странд кимна.

— Мисля, че си права. Но жена ми може да е на друго мнение, на съвсем друго. Що се отнася до мен… — Той въздъхна. — Аз се раздвоявам между егоизма и разума. Само че не знам кое какво е.

Когато таксито спря пред блока на Джудит, който се намираше само на три преки от дома на Странд, тя предложи:

— Ако не бързаш, защо не се качиш с мен горе да изпием по нещо? Малко уиски може да поизясни нещата.

— Чудесна идея — съгласи се Странд, признателен на Джудит за нейната женска загриженост и за това, че тя прекрасно разбира ползата от всяко отлагане. Досега никога не беше ходил у тях. Апартаментът й се намираше високо в една стара сграда и беше замислен като ателие с голям северен прозорец и спалня до него. Стените бяха наредени с книги, мебелите бяха ярко оцветени (бе очаквал да са тъмнокафяви) и всичко беше чисто и много спретнато. Нямаше никакви признаци някога преди това да е идвал мъж.

Той седна в единия ъгъл на голямото канапе, като я наблюдаваше как изважда лед от хладилника в малката кухня, отделена от всекидневната с боядисани в бяло жалузени врати. Тя беше толкова дребна, че трябваше, да се повдига на пръсти, за да вземе бутилката с уиски и две чаши от бюфета до хладилника. Забеляза, че бутилката с уиски беше пълна само до половина, и се запита дали Джудит Куинлан седеше сама вечер и пиеше, докато й се приспи.

Тя наля уискито върху кубчетата лед, сипа в чашите малко вода от чешмата и ги сложи на една табличка заедно с чинийка солени бадеми. Остави табличката на малката масичка пред канапето и каза:

— Готово. — И седна до него.

Взеха чашите си и като вдигна своята, Джудит рече:

— Добре дошъл у дома.

Уискито имаше чудесен вкус.

— Представяш ли си — каза Странд, — да пиеш в понеделник следобед. Отиваме направо към провал.

Двамата се засмяха непринудено.

— Колко е хубаво тук — добави Странд. — Толкова е тихо. И изглежда толкова далече от… — Той млъкна, трудно му бе да каже от какво е далече стаята. — Просто е далече — рече той.

Джудит остави решително чашата си.

— А сега ще направя нещо, което отдавна искам да сторя. — Тя коленичи бързо на канапето до него, прегърна го и го целуна.

Странд замръзна на мястото си смаян, усещаше, че държи чашата в ръката си и се опасяваше, че уискито ще се разлее. Но след първия миг, когато почувства меките й, но решителни устни върху своите, той се отпусна, облегна се назад и я привлече към себе си, без да го е грижа повече за уискито. Прегърна я със свободната си ръка и продължително я целуна. Усети, че ръката й се опитва да разкопчае копчетата на ризата му. Той я разтвори и меката й длан погали леко гърдите му, после се плъзна към корема. Чудната мис Куинлан. Тя го целуна по бузата, като го галеше нежно и прошепна в ухото му:

— Имам нужда от теб. Имам нужда от теб.

Той се отпусна още по-назад, усещайки ръцете й като венчелистчета по тялото си.

Изведнъж тя спря, измъкна се от прегръдката му, скочи и се изправи пред него. Косата й беше разрошена, тя се усмихваше, а очите й имаха такъв израз, какъвто не бе виждал преди — нещо игриво, закачливо. Помисли си, че изглежда красива в студената светлина от големия северен прозорец и много желана.

— Е — каза тя, — искаш ли?

Странд стана и видя, че уискито не се е разляло.

— Беше много приятно — отговори той. — Изненадващо и много приятно.

Тя се засмя тихо и весело.

— Не исках да го описваш. Исках да действаш.

Той поклати тъжно глава.

— С удоволствие. Но не мога. Поне сега не.

Лицето й стана сериозно.

— Обидих ли те?

— Боже мой, не. Поласкан съм. Очарован съм. Но не мога.

— Ще си помислиш ли? — Очите й бяха наведени надолу и него го заболя, че й причинява мъка.

— Разбира се, че ще си помисля.

— Дойде тук, за да избягаш от проблемите си — промълви тя и тихо и тъжно се засмя, — а аз взех, че ти създадох нов. Постъпих нетактично. Не ме бива в тези работи. — Тя вдигна глава и го погледна право в очите. — Както и да е, сега поне знаеш. И двамата знаем.