Ъруин Шоу - Хляб по водите

Споменът за предишната нощ го накара да се намръщи, докато бъркаше кафето си и гледаше дъжда, който барабанеше по прозореца.

— Изглежда, уикендът не ти се е отразил много добре — обади се Джудит.

Странд докосна лицето си, което беше започнало да се бели.

— Не съм свикнал със слънцето — отвърна той.

— Нямам това предвид. Да не би днес да се е случило нещо лошо в училище?

— Не. Нищо не се е случило. Нито лошо, нито хубаво.

Ромеро се бе дотътрил навъсен в кабинета му с познатата подигравателна усмивка на лицето и му бе казал:

— Посъветвах се със себе си, както ми препоръчахте, и реших, какво толкова ще загубя, по дяволите, само пътните разноски, защо да не се срещна с този човек и да видя какво продава.

— Той нищо не продава. — Странд бе записал служебния адрес на Хейзън на едно листче и го бе подал на Ромеро. — Напиши му писмо и му кажи, че си заинтересуван. Така няма да загубиш дори пари за път.

— Вие няма ли да дойдете с мен? — Ромеро изглеждаше почти уплашен.

— Мисля, че мистър Хейзън ще предпочете да уредите въпроса помежду си.

Ромеро бе погледнал колебливо адреса, после бе мушнал листчето в джоба на джинсите си.

— Да напиша писмо, боже господи — бе възкликнал той с огорчение. — Та аз никога не съм писал писма през живота си.

— Имам едно предложение, Ромеро — бе казал Странд. — Ако ще пишеш писмо, опитай се да бъде като писмените ти работи, които ми даваш, а не така, както говориш.

Ромеро се бе ухилил.

— Нали имам двойна националност. — И бе излязъл от кабинета.

Странд не беше разправял на Джудит за Ромеро и сега в кафенето се изкушаваше да заговори за него, може би да я накара да му помогне да опитомят момчето. Но той знаеше, че Ромеро никога не е стъпвал в часовете й и няма да й направи особено голяма услуга, ако я изложи на неговата подигравателна усмивка и непроницаема наглост.

— Нищо лошо, поне що се отнася до понеделник — рече Странд, — дори равнището беше малко над средното. Но имам известни проблеми.

— Животински, растителни или неорганични?

Странд се засмя.

— И трите. Всъщност уикендът мина доста добре… да, доста добре.

На практика това бе почти истина, ако не се смятаха последните мъчителни часове в неделя през нощта, когато перспективата да работиш цяла седмица хвърляше тъмна сянка в душата ти. Или ако се изключеше пиянската тирада на Хейзън, или спорът в спалнята.

Странд и Лесли рядко спореха. Той винаги й казваше, че тя е спокойна жена, и това беше едно от нещата, които най-много обичаше у нея. Но в държането й нямаше и сянка на спокойствие, когато се прибраха вкъщи и тя седна на края на леглото, и стиснала устни, взе да го пробожда с поглед като с нож, докато той, без да бърза, закачваше сакото си и сваляше вратовръзката.

— Какво има, Алън?

— Как какво има? — отговори той.

— Знаеш какво. Ти криеш нещо от мен. Какво е то?

— Нищо. Уморен съм. — И той се прозина почти убедително. — Имах дълъг разговор с Хейзън за съдбата на Ромеро, онова момче, дето…

— Знам кое — отряза го Лесли. — Знам също, че не това те тревожи.

— Уморен съм — едва произнесе Странд. — Утре ми предстои тежък ден. Защо не го отложим за…

— Няма да позволя да ме държат настрана. Или съм твой другар, или нищо.

— Разбира се, че си мой…

— Това е нещо, свързано със семейството — каза рязко Лесли. — Нещо, което ти знаеш, а аз не. Да не е заради онзи младеж, който дойде да вземе Елинор? Разговаряхте с него. Той ли те тревожи? Видях го от прозореца. На мен ми се стори съвсем приемлив. Не се безпокоиш заради това, че е италианец, нали?

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре. Доколкото видях, момчето е чудесно. А сега, моля те, хайде да спим.

— Да не сте се скарали с Елинор? — упорстваше Лесли. — Пак ли си й отправил някоя от твоите средновековни нападки?

За миг Странд се изкуши да разправи на жена си за какво всъщност си бяха говорили с Елинор. Абсурдната идея, че Каролайн се мисли за грозна. Нелепото обсъждане на нейния нос. И обезпокояващото предложение на Хейзън да изпратят Каролайн в някой отдалечен колеж. Но още не беше готов за това. Чувстваше се изтормозен до смърт и несигурен. Ако разкаже всичко на Лесли, цяла нощ ще трябва да се препира с нея. От начина, по който потреперваха устните й, разбра, че ще се разплаче. Сълзите й винаги го обезоръжаваха.

— Сега вече трябва да спя — рече той.

— Спи — отвърна тя. Стана от леглото и излезе от спалнята. След малко я чу да свири на пианото, разтворила всички врати — и двете неща бяха катастрофални признаци, те показваха, че в този час на нощта се е разразила буря.