Ъруин Шоу - Хляб по водите

Каролайн не ходи на училище още два дни, не излизаше от къщи, тиха и унила, стаята й беше отрупана с цветя и с пръснати навсякъде кутии от шоколади, които Хейзън й бе изпратил. Той се обаждаше по два пъти на ден да пита как е. При едно от обажданията си спомена, че неговият приятел от Тръскот уреждал някой от Ню Йорк да провери Каролайн, когато тя се почувства готова да покаже какво може. Хейзън също искал да я види, но се отнесе с разбиране, когато Лесли му обясни, че засега най-добре би било да не я закачат.

После, в четвъртък сутринта, докато Странд закусваше, Каролайн влезе в кухнята, облечена за излизане. Тя си тананикаше нещо, бузите й бяха възвърнали цвета си и заяви на Странд, че отива на училище.

— Сигурна ли си, че е редно? — попита Странд. — Все пак минали са само няколко дни. Може да изчакаш до понеделник.

Каролайн поклати глава.

— Повече не ми се стои вкъщи. Не се тревожи, татко, вече излязох от дупката. Не знам какво ме прихвана там — в участъка, — като видях онзи ужасен белег на главата на момчето и осъзнах, че аз съм го направила. А той беше толкова малък, приличаше на уплашено дете. И ме гледаше със странен, недоумяващ поглед, сякаш не можеше да разбере защо постъпвам така с него. И как онзи следовател го стисна за ръката като с белезници и щяха да го пъхнат зад решетките само защото едно глупаво бяло момиче го е натопило… Толкова бях объркана, татко — каза тя, опитвайки се да сдържи сълзите си, — че можех само да се разпищя.

— Не мисли за това. Направила си, каквото е трябвало. А сега си го избий от главата.

Каролайн бавно кимна.

— Ще се опитам. Но да знаеш, че вече няма да стъпя в парка. — Докато тя пиеше сока си и вареше яйца, той отиде в стаята и събуди Лесли да я пита дали е съгласна Каролайн да излезе.

— Тя го е преживяла вече — рече Лесли, след като помисли малко. — Или се прави, че го е преживяла. Както и да е, най-добре е да я оставим да се държи нормално или поне така, както тя смята за нормално.

Все пак Лесли се облече набързо, и под предлог, че трябва да отиде рано да пазарува, изпрати Каролайн до училището. Преди да излезе, каза на Странд, че смята да покани Хейзън на вечеря. Сигурна била, добави тя, че ще приеме — което той и направи незабавно и с удоволствие.

— Имам чувството, че вечеря сам всеки божи ден от седмицата — сподели Лесли със Странд, когато той се прибра следобед.

— Странно, аз имах същото чувство още първата вечер.

— Освен това му казах, че ще му бъдем благодарни, ако успее да уреди Каролайн в това училище.

— А той какво ти отговори?

— Че би желал всички младежи да знаят какво точно искат да учат и да са така решени да успеят като Каролайн.

— Трябвало е да стане директор на училище.

— Мисля, че от правото се докарват по-добри пари — забеляза Лесли.

Хейзън дойде у тях вечерта и донесе една спортна чанта с комплект анцуг и горнище и чифт обувки за бягане. Каролайн се изчерви от нещо средно между смущение и благодарност.

— С тези неща направо ще хвърча — възкликна тя.

— Само ми кажи една седмица предварително — рече Хейзън — кога смяташ, че ще бъдеш готова, и аз ще гледам всичко да бъде организирано както трябва. В Рандъл Айланд има писта за бягане. Препоръчвам ти да намериш най-напред няколко стартови блокчета и да изпробваш обувките.

По време на вечерята всички внимателно избягваха да споменават за сцената в полицейския участък. Хейзън говореше най-много от всички — той им разказваше за летата в Истхамптън по време на детството му и за големите състезания по тенис на трева, организирани там, преди играта да стане професионален спорт. Тогава най-добрите играчи се радвали да гостуват през седмицата на състезанията в домовете на клубните членове. За пръв път отваряше дума за семейството си и Странд научи, че имал по-малък брат, който преподавал философия в Станфорд, и сестра, омъжена за търговец на петрол в Далас, която притежавала частен самолет. Не спомена нищо за децата си, нито за жена си. Но, изглежда, се беше отпуснал и му бе приятно да говори, като човек, който е прекарал твърде много мълчаливи вечери в живота си. Дори разказа един анекдот за себе си, в който героят беше баща му. „Когато баща ми почина — започна той, — аз наследих наред с всичко останало и неговата секретарка. Една внушаваща страх жена на име мис Гудсън“. Веднъж тя беше в кабинета ми, когато си палех лулата, навик, който наред с някои други, бях усвоил от него, както и адвокатската професия. Погледна ме строго. „Ако позволите, мистър Хейзън — рече тя, — напомняте ми за баща ви.“ Естествено, все още млад по онова време, аз се почувствах поласкан от тази забележка. Баща ми беше един от най-прочутите адвокати в страната и се бе проявил блестящо в няколко важни правителствени комисии и като председател на сдружението на нюйоркските адвокати. „С какво по-точно ви напомням на баща си, мис Гудсън?“ — попитах я аз, леко възгордян. „Пускате запалените кибритени клечки в кошчето и подпалвате хартиите също като него“ — отвърна тя. Хейзън се смя заедно с тях. Бяха вече стигнали до десерта и Хейзън въздъхна доволно, когато остави лъжичката си.