Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Тъй като говорим за секс — продължи Лесли, — вземи например Нели Соломон. Знаеш ли, че тя ходи с Джими?

— Кой ти каза? — За първи път, откакто влезе в стаята, Странд беше слисан.

— Тя самата.

— Аз бях на обяд със Соломон. Той нищо не спомена.

— Съвсем естествено — отвърна Лесли. — Той не знае. Все още. Но скоро ще разбере. Тя заминава с Джими за Калифорния. Там ще се оженят. Затова ми разправи цялата история. Предполагам, че искаше благословията ми. Ако е така, боя се, че ще трябва да я разочаровам.

— Кога ти каза всичко това?

— Когато бях при Линда, точно преди да тръгнем за Париж. Опитах се да намеря Джими, но той не беше в града.

— Ами това ужасно женище Дайър?

— О, и за нея ли знаеш? — Лесли сбръчка нос от отвращение.

— Запознахме се.

— Джими, изглежда, може да се справя и с двете — усмихна се иронично Лесли. — Мислиш ли, че би трябвало да се гордеем?

— Смятам, че държането му е абсолютно недопустимо.

— Така е. И накрая ще си плати за това. Но в подобни случаи, когато жената е поне с петнайсет години по-стара от момчето, тя носи по-голяма вина.

— Тя не е член на семейството ми.

— Но ще стане. Освен ако не им дойде умът в главата, преди да е вече късно. О, миличък, миличък Алън, моля те, не го вземай толкова навътре. Децата ни са големи хора и трябва да живеят така, както намерят за добре.

— Във всеки случай го правят ужасно лошо.

— Забрави ги за няколко години. Дай да съсредоточим усилията си и да си гледаме нашия живот, и то добре. — Тя се надигна, обви ръце около него и го целуна. — Докато знам, че си здрав, ще бъда щастлива, независимо какво друго може да се случи. Ако им тровим живота с нашето неодобрение, ние също ще бъдем нещастни и те ще избягат от нас. Завинаги. Дай да бъдем внимателни с тях. И най-важното, нека бъдем внимателни един към друг. Дай да си мълчим и да ги чакаме да се върнат. Както каза Елинор, ще трябва да се научим да живеем с това. Каквото и да е то. Сега мисля, че изповедната е затворена за днес и е време за закуска. Ще изпиеш ли с мен още едно кафе?

Той я целуна, след това я последва долу, по-мъдър, макар и не по-щастлив човек, отколкото беше преди няколко минути, когато се изкачваше по същите тези стълби.

На другата сутрин заваля сняг. Странд седеше във всекидневната и гледаше навън над дюните как се сипе снегът, ръси стръковете трева и пада в сивото море. Наближаваше обяд и той беше сам. Лесли бе отишла с мистър Кетли в града с пикапа да пазарува. Каролайн слезе късно за чашата си с кафе и после се прибра в стаята си, като каза, че трябвало да напише няколко писма. В крилото за прислугата се чуваше тихо бръмчене на машина, което означаваше, че мисис Кетли работи. Странд държеше книга в ръката си, но се остави да бъде унесен от бавния ритъм на падащия сняг навън през прозореца. Входният звънец иззвъня и тъй като знаеше, че мисис Кетли не може да го чуе от шума на пералнята, той стана бавно и отиде до вратата. Отвори я и завари Ромеро на прага. На алеята пред къщата чакаше едно такси от селото с неизгасен мотор.

Ромеро беше облечен с яркозелена, твърде голяма за него канадка, избелели джинси, червена вълнена скиорска шапка и носеше протрити ботуши с остри върхове. Беше започнал да си пуска мустаци и тъничката черна черта над горната му устна го правеше да прилича на дете, маскирано в навечерието на Вси светии. В Дънбъри той винаги се беше обличал стриктно в дрехите от „Брукс Бръдърс“.

— Ромеро — възкликна Странд, — какво правиш тук? — Знаеше, че тонът му не е приветлив.

— Казах на Каролайн, че ще дойда — отвърна Ромеро, без да се усмихва. — Тя тук ли е?

— Горе е. Ще я повикам. Влез. — Странд задържа вратата отворена.

— Бихте ли й казали, че я чакам?

— Влез да се стоплиш.

— Топло ми е. Предпочитам да не влизам. Ще чакам тук.

— Предпочитам да не се виждате, Ромеро — рече Странд.

— Тя ме покани.

— Въпреки това предпочитам да не се виждате.

Ромеро наклони главата си назад и се провикна:

— Каролайн! Каролайн!

Странд затвори вратата. Чу, че Ромеро продължаваше да крещи: „Каролайн!“ Странд се изкачи бавно по стълбите и почука на вратата на Каролайн. Тя веднага се отвори. Каролайн си беше облякла палтото и бе вързала шал на главата си.

— Моля те, Каролайн — каза Странд, — остани там, където си.

— Съжалявам, татко.

Каролайн се спусна покрай него и хукна надолу по стълбите. От един прозорец в коридора Странд погледна надолу. Ромеро държеше вратата на таксито и Каролайн се качи. Ромеро я последва. Вратата се затвори шумно и таксито потегли, оставяйки мокри следи от гумите си по пресния сняг.