Ъруин Шоу - Хляб по водите

Странд слезе долу и отново седна пред прозореца, обърнат към дюните и морето, и се загледа в снега, който падаше от сивото небе в сивия Атлантически океан. Спомни си какво му каза Каролайн на закуска предния ден: „Тази къща носи нещастие. Трябва да се махнем от нея, преди да е станало късно.“

Когато Лесли се върна, той й разказа за Ромеро. Лицето й бе бледо и измъчено. Беше неразположена, което винаги понасяше мъчително.

— Взе ли някакъв багаж със себе си? — попита Лесли.

— Не.

— Кога ще се върне?

— Не ми каза.

— Знаеш ли къде отиде?

— Не.

— Денят не става много за разходки — забеляза тя. — Извинявай, Алън, ще имаш ли нещо против да обядваш сам? Трябва да се кача и да си легна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Застреляй Ромеро. Прощавай.

Той я наблюдаваше как се заизкачва бавно по стълбите, стискайки перилата.

Вече бе притъмняло, макар че едва минаваше четири часът, когато чу приближаването на колата. Отиде до вратата и рязко я отвори. Снегът се сипеше още по-гъст отпреди. Видя как вратата на таксито се открехна и оттам излезе Ромеро. После изскочи Каролайн и се втурна през снега към вратата. Тя се шмугна покрай Странд, без да каже нищо, с наведена глава, за да не може да види лицето й, и изтича нагоре по стълбите. Ромеро стоеше близо до таксито и гледаше Странд. Понечи да се качи обратно в него, после се спря, бавно затвори вратата и се приближи.

— Върнах я цяла-целеничка, мистър Странд. В случай, че се тревожите. — Тонът му беше любезен, но черните му очи гледаха саркастично изпод яркочервената вълнена скиорска шапка.

— Не съм се тревожил.

— А би трябвало — вметна Ромеро. — Тя искаше да дойде с мен в Уотърбъри. Довечера. Надявам се, че се радвате, задето не се съгласих.

— Много се радвам.

— Не приемам подаяния от хора като вас — продължи Ромеро. — Никакви подаяния. Освен това не се наемам да бъда бик за разплод на богаташки бели момиченца.

Странд се засмя безрадостно.

— Богаташи — повтори той. — Ама че описание на семейство Странд.

— От моето положение — добави Ромеро — това е най-точната дума. Само като хвърлих един поглед на тази къща сутринта, реших, че няма да пипна дори с пръст някоя, която е прекарала и ден от живота си в подобно нещо. Ще си имате доста проблеми с вашето момиченце, но това не е моя работа. Няма да ви безпокоя повече. Ако чуете изобщо някога за мен, то ще е, защото името ми ще го пише във вестниците. — Той се накани да върви.

— Ромеро — обади се Странд, — ти си заблудена душа.

— Такъв съм се родил — отговори Ромеро, като се спря. — Поне не съм го направил нарочно. Ще ви призная истината, мистър Странд — вие ми харесвате. Само че няма повече какво да си кажем, безсмислено е. Нито дума. По-добре се прибирайте вътре. Не бих искал да стоите тук и да се простудите заради мен, професоре.

Той се завъртя и скочи в таксито.

Странд гледа след колата, докато светлините й се изгубиха в снежната вихрушка. После влезе и затвори вратата след себе си, като трепереше леко и се чувстваше благодарен, че в къщата е топло. Помисли си да се качи и да почука на вратата на Каролайн, но се отказа. Беше сигурен, че тази вечер дъщеря му би искала да е сама.

— Ще желаете ли още нещо, мистър Странд? — попита го мистър Кетли.

— Не, благодаря.

Седеше сам във всекидневната. Вечеря рано. Преди това се качи да види как е Лесли. Беше взела някакви лекарства, дремеше и не й се ставаше. Попита го дали Каролайн се е прибрала вече и не му зададе повече въпроси, когато Странд й каза, че Каролайн се е върнала малко след четири часа. Опита се да влезе при нея, но вратата беше заключена. Когато почука, тя извика:

— Моля те, остави ме на мира, татко.

Искаше му се да е някъде другаде. Обзе го чувство на носталгия. Не по Дънбъри, само не по Дънбъри. А по жилището им в Ню Йорк с картините на Лесли, звука от пианото на Лесли, китарата на Джими, ясния глас на Елинор, докато разговаряше с приятелите си по телефона, шепненето на Каролайн, когато се мъчеше да запомни наизуст някакъв цитат от „Зимна приказка“ за часа по литература на другия ден. Липсваха му моментите, когато седеше в кухнята и гледаше как Лесли приготвя яденето, липсваха му спокойните вечери около кухненската маса, когато децата не бяха вкъщи, липсваха му петъчните вечери, когато се събираха всички заедно, липсваше му Алегзандър Къртис в старата си военна куртка, вперил страховит поглед в града от поста си до входната врата на блока, липсваха му разходките до Линкълн Сентър, липсваше му Сентръл Парк. Какви промени само беше донесла една година, дори нямаше и година, какви преобразувания, удари, тъжни разкрития и измени.