Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Все едно, че не е било, Ръсел. Аз вече го забравих.

— Радвам се да го чуя. — Държането на Хейзън стана сърдечно. — Дори между най-добрите приятели понякога възникват недоразумения. А аз бях малко нервен покрай онази статия в „Таймс“.

— Какво стана? Не съм виждал нищо повече във вестниците.

— Повече не е и имало — отвърна Хейзън. — Предполагам, са решили, че риболовната експедиция се е провалила. Правосъдието сигурно се е отказало от цялата работа.

— Радвам се да го чуя. Искаш ли да ти приготвя едно питие? Боя се, че ще трябва да го налея от твоята бутилка. Нашето свърши преди седмица.

Хейзън погледна часовника си.

— Май че вече е тъкмо време за пиене. Ако ти ми правиш компания…

— Аз също бих си налял едно — рече Странд. — Времето е само за пиене. Едва не замръзнах, докато минавах през двора.

Той отиде в кухнята да вземе чаши, лед и кана с вода. Макар че доктор Филипс му беше препоръчал да си пийва по малко от време на време, а Ролинс му бе допил последната бутилка, Странд не си направи труда да прескочи до града за друга. Гледаше да излиза колкото може по-малко през най-големия студ, но можеше да помоли мисис Шилър да му вземе едно уиски, когато ходи в града да пазарува. Нямаше да е „Джони Уокър“. Бюджетът му позволяваше да се отпуска само в ограничени рамки.

Хейзън бе отворил едната бутилка, когато Странд се върна във всекидневната, и наля доста солидни дози. Чукнаха се и отпиха. Топлината, която веднага се разля по гърлото му, накара Странд да вземе решение всеки ден отсега нататък да изпива по чашка преди вечеря.

Мисис Шилър бе стъкнала огъня в камината. Странд драсна клечка кибрит под смачкания вестник и се загледа в пламъците, които започнаха постепенно да ближат подпалките. Постопли ръцете си няколко минути, преди да отиде до масата пред прозореца, където Хейзън вече се беше настанил. В здрача навън прехвърчаше снежец и чертаеше зимни рисунки върху полузаледените прозорци. Профилът на Хейзън се отразяваше в стъклото и двата образа, истинският и отразеният, създаваха странно двойно впечатление. Неговото лице беше спокойно и приветливо, отражението сякаш бе изсечено върху метал — сурово и студено, като главата на някой император върху монета, могъщ владетел, незнаещ пощада.

Странд седна на масата срещу него и Хейзън го погледна замислено.

— Алън — тихо рече той, — дойдох да ти поискам прошка. Не само за това, което ти наговорих по телефона. А и за отношението ми към Ромеро. Имах достатъчно време да премисля всичко и да разбера каква отговорност нося. Днес ходих в Хартфорд, говорих със съдията и научих, че Ролинс е дал гаранция за него. Откъде е взел парите, си остава загадка за мен, но няма значение. Съдията каза, че ги е намерил за един ден. Повярвай ми, засрамих се пред този суров възрастен човек. Обещах му, че ще взема специално отношение по делото и ще дойда в съда лично да се занимая с него. Разправих му как съм се запознал с Ромеро чрез теб и какво мислим двамата за неговите способности и за необичайния му произход. Независимо от вида си съдията не е чудовище, помни баща ми от времето, когато самият той е бил начинаещ адвокат. Съгласи се да отмени гаранцията и да освободи момчето по мое поръчителство.

Хейзън се усмихна мрачно.

— Предполагам, че не беше чел „Ню Йорк Таймс“ този ден. Постави някои условия, разбира се. Ромеро трябва всяка седмица да ходи в болницата за психологически тестове и лечение. Вече съобщиха това на Холингсбий и утре той ще прибере парите на Ролинс.

Две хиляди долара обратно в банката, помисли си Странд. Значи ще има подаръци за Коледа.

— Ръсел — каза той, — нямаш представа колко се радвам. Не само за теб… и за теб, разбира се… но и за себе си също.

Хейзън изглеждаше малко смутен. Той отпи от уискито си.

— Не го правя, защото съм светец, Алън — рече той. — Хиц и сие ще се потръшкат няколко дни. А това съвсем няма да ми бъде неприятно. Кажи ми, сега, когато изглежда, че момчето може би ще го пуснат, какво е това поверително нещо, което ми спомена, че ти е съобщил? Защо Ромеро мисли, че Хиц е взел парите и писмата?

— Той не ми каза.

Подпитващият тон на адвоката се върна в гласа на Хейзън.

— А кой?

— Обещах да не издавам.

— Обещанията — Хейзън сбърчи нос от отвращение — са истинска напаст в живота на адвоката. Някой намерил ли е писмата?

— Не — излъга Странд.

— Какво може да е имало в писмата на едно хлапе, което да е толкова дяволски важно?