Ъруин Шоу - Хляб по водите

Мама ми съобщи, че за Коледа всички сме канени във вилата на мистър Хейзън в Хамптънс, и аз реших, че постъпих детински, като ви казах, че никога повече няма да стъпя там. Миналото си е минало, пък и нищо не загубих от това, че си ударих главата в арматурното табло. Напротив, дори спечелих. Никой нямаше да си помисли да ме избере за кралица на празника, ако не си бях счупила носа.

Е, рече си Странд, поне знае как да поддържа една версия. Вече беше твърде късно — ако изобщо винаги не е било твърде късно, за да й каже, че знае как се е ударила. Като оставяше писмото настрана, Странд си спомни думите на мисис Шилър, че Каролайн е много разпространено име в днешно време.

Отвори писмото на Лесли и видя, че е дълго.

Мили мой — пишеше тя, — имам страхотна новина. Сега си съпруг на богата жена. Сравнително казано, разбира се. Така се случи, че продадох картината с дюните, която започнах в Деня на благодарността в Хамптънс. Линда удържа на думата си и я включи в изложбата. Тя беше първата, която се продаде. Може би това е свързано с факта, че бе оценена само на две хиляди долара ($2000!!! Изглежда много повече във франкове), а всички останали започваха от пет и после стигаха до небесата. Продадох и един акварел, който нарисувах за няколко часа в Мужен. Линда заяви, че не е вярвала някой да може да създаде нещо ново на тема Ривиерата, но аз успях да го направя някак си, още по-изумително е, че този, който го купи, е художник, добре известен във Франция, той ме покани в ателието си и ми каза, че ако искам да рисувам живи модели, мога да го правя едновременно с него. Невероятно, нали? Чувствам се като някоя стара мома, която бродира през свободното си време и изведнъж научава, че създава произведения на изкуството. Линда твърди, че ако продължавам, както тя го нарича, в „моя нов стил“ (ха-ха!) и работя усърдно, догодина ще ми направи изложба в Ню Йорк. Започнах голямо платно с един двор, в който случайно попаднах, само че на него той не прилича на двор, а на средновековна тъмница. „Осветен от неземна светлина, като у Балтюс 99 99 Балтюс (1908) — френски художник от полски произход. — Б.пр. , само че американска“ — така го описа Линда, но нали я знаеш как обича да преувеличава. Никога не съм се чувствала така досега. Четката като че ли сама рисува. Изключително странно и прекрасно усещане. Сигурно има нещо във въздуха. Сега, струва ми се, разбирам защо все някога през живота си, художниците е трябвало да идват в Париж и колкото по-рано, толкова по-добре. Ако бях дошла на осемнайсет години, мисля, че никога повече нямаше да пипна пианото.

Имам чувството, скъпи, че съм на седмото небе и летя, и никак не ми се иска да тръгвам по-рано, отколкото трябва. Линда предложи да останем тук малко по-дълго и да се уговорим да ни посрещнеш на летище „Кенеди“ в деня, в който трябва да бъдеш у Ръсел. Ти и без това ще минеш покрай летището на път за там, а да ти кажа право, някой и друг ден повече, прекаран далеч, от Дънбъри, ще ми помогне да събера сили за онова, което ме чака, като се върна.

Знам, че изглежда егоистично, но става въпрос само за няколко дни, все пак не е като Гоген, който зарязва семейството си, за да рисува в Южните морета, нали? Разбира се, ако искаш да си дойда по-скоро, само ми изпрати една телеграма.

Междувременно, ако успееш да се справиш със семейните задължения и се свържеш с децата, за да им кажеш къде може да се съберем всички за празниците, ще се чувствам по-спокойна.

Надявам се, че се грижиш за здравето си и че ти липсвам толкова, колкото и ти на мен. Моля те, пиши ми възможно по-скоро какво смяташ.

Моля те, не си мисли, че понеже ми е хрумнала налудничавата идея, че ми се удава случай да стана добра художничка, ще се превърна в лоша съпруга. Ако трябва да избирам, знаеш какво ще предпочета. Аз не съм Гоген.

Предай на децата моята благословия, когато се чуеш с тях. Линда ти изпраща много поздрави, а аз ти изпращам всичко, което имам. До щастливия празник.

Странд остави бавно писмото, като се мъчеше да определи чувствата си. Усети гордост, ревност и смътно чувство на загуба. Щом беше готова да зареже музиката, на която бе посветила живота си, кое ли щеше да бъде следващото нещо, от което ще се откаже? Ще й изпрати поздравителна телеграма по-късно, когато му остане време да съчини подходящ текст с радостно съдържание.

Огледа се наоколо. Стаята изведнъж, стана мрачна — обикновена занемарена ергенска квартира. Той определено не летеше.

Разсеяно отвори третото писмо.