Ъруин Шоу - Хляб по водите

После звънна на Джими в Ню Йорк. Като никога той си беше вкъщи.

— Джими — рече Странд, — трябва да бъда в Ню Йорк в събота сутринта. Може ли да обядваме заедно? Искам да си поговорим за някои неща.

— О, татко — отвърна Джими, — съжалявам, но в събота сутринта трябва да замина за Лос Анжелис. По работа. Много бих се радвал да те видя. Не можеш ли да дойдеш да вечеряме в петък?

Синове само по предварителна уговорка, мина през ума на Странд.

— Последният ми час в петък свършва в три — каза той. — Мога да дойда в Ню Йорк до шест. Но ще трябва да остана да спя. Имам час за преглед при лекаря в събота сутринта.

— Какво ти е? — В гласа на Джими веднага прозвуча тревога.

— Нищо. Обикновен, нормален преглед. — Странд почувства, че в гърлото му напира кашлица, но я потисна. — Можеш ли да ми запазиш хотел?

— „Уестбъри“ е до нас. На Медисън Авеню, до Седемдесета улица. Ще ти ангажирам стая там.

— Изглежда скъп.

Един следобед бяха пили в бара на хотела с Лесли, след посещение в музея „Уитни“ 100 100 Нюйоркски музей на американското изобразително изкуство и скулптура от XX век. — Б.пр. съвсем наблизо. Беше прекалено луксозен за него. Другите хора в бара бяха от рода на гостите по събиранията, на които Хейзън ги водеше в Хамптънс.

— Няма значение — отвърна небрежно Джими, — аз черпя.

— Мога да отседна и в нещо по-евтино.

— Остави, татко. Аз съм богат.

На деветнайсет години, рече си Странд, а богат. Когато той беше на деветнайсет, спеше по общежитията на Християнския младежки съюз.

— Е, добре — съгласи се той, — щом това няма да те разори.

— Ще запазя апартамента за младоженци.

— Младоженката е в Париж — отговори Странд. — Не си харчи парите.

Джими се засмя.

— Знам, че е в Париж. Изпрати ми картичка. „Мона Лиза“ в Лувъра. Предполагам, с това е искала да ми напомни, че е моя майка. И че не всяко изкуство се създава с електрическа китара. Ще те взема от хотела.

Говори, като че ли е най-малко на трийсет години, каза си Странд, когато затвори. Отиде в кухнята и си наля още една чаша. Щом една е полезна за него, може би две — ще бъдат два пъти по-полезни.

Френският ресторант, в който Джими го заведе, беше ненатрапливо изискан и целият светеше от чистота — със снежнобели покривки и с огромни букети цветя. Оберкелнерът раболепничеше пред сина му и се поклони учтиво, когато Джими представи Странд за свой баща, макар на Странд да му се стори, че в очите му за миг проблесна неодобрение.

Докато вървеше към една маса след оберкелнера и Джими, строен и безупречен в тъмния втален костюм, като че ли ушит в Италия, Странд си даде сметка, че неговото собствено грубо вълнено сако е старо и смачкано, яката на ризата му е широка и кашираните му панталони са провиснали. Когато видя цените в менюто, той се ужаси. Ужаси се и когато попита администратора в „Уестбъри“ за цената на стаята, запазена за него.

— Синът ви има грижата за това — отвърна му човекът.

— Знам — каза троснато Странд.

Пътуването до града беше неприятно. Във влака бе претъпкано и много горещо и единственото свободно място, което успя да си намери, беше във вагона за пушачи, а човекът до него пушеше цигара след цигара и само поглеждаше Странд с любопитство, когато той се закашляше.

— Знам, че синът ми има грижата за това. Просто бих искал да разбера колко струва.

Администраторът му каза и Странд мислено изпъшка: „За една година синът ми ще се окаже най-младият фалирал човек в Съединените щати.“

Когато Джими се появи с половин час закъснение, Странд не му се скара за нехайството. В действителност той нямаше време да говори с него за каквото и да било.

— Закъснели сме — отбеляза Джими, след като каза: „Тате, изглеждаш чудесно. Джоун ни чака да изпием по нещо. Съвсем близо е. Тя иска да се запознае с теб.“

— Защо? — попита кисело Странд, ядосан от закъснението на Джими. Той реши, че Джоун е името на трийсет и пет годишната любовница или каквато беше там на Джими.

— Може би иска да види дървото, от което е паднала крушата.

— Тя ще вечеря ли с нас?

С нейното присъствие на масата той едва ли ще може да отвори дума за Каролайн и учителя й по биология.

— Не — отвърна Джими, извеждайки го бързо от хотела, — само ще изпием по нещо. Тя трябва да си стяга багажа за пътуването утре.

— Пътуване ли? За къде заминава? — попита Странд, макар че знаеше.

— За Калифорния — отвърна безгрижно Джими, — с мен. Мрази да пътува сама. Не може да се оправя.