Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Спомни си, когато си бил на осемнайсет години, Ръсел.

— Баща ми четеше всички мои писма, докато станах студент.

— Ромеро дори не знае дали баща му е жив, или не.

— Дано съдията не стане наопаки от леглото в деня на делото — рече Хейзън, — иначе психиатърът ще трябва да установи, че Ромеро е най-смахнатото момче в Кънетикът, но в същото време безобидно като охлюв, ако не иска да лежи в затвора. Съдията беше сговорчив днес, но ако прокурорът го натисне, не се знае… Професионалната учтивост е едно нещо, законът — друго. Е, добре… — въздъхна той — направих всичко, каквото можах. Поне довечера ще мога да си легна с чиста съвест. Никак не ми беше лесно тези дни.

— За никого не беше лесно — напомни му Странд.

Хейзън се засмя.

— Егоизмът не е единственият ми недостатък.

— Не, наистина.

Усмивката върху лицето на Хейзън стана малко пресилена. Той отново погледна вглъбено към Странд.

— Какво всъщност мислиш за мен, Алън?

— Много неща. Естествено, ти си безумно щедър и услужлив към всички ни. Предполагам, няма да се изненадаш, че изпитвам смесени чувства — благодарност и… — той се поколеба — яд.

— Глупости — възрази Хейзън, — ти не си такъв човек.

— Всички сме такива — отговори тихо Странд.

— Господи, та в повечето случаи съм давал само пари. А аз плюя на парите.

— Ти можеш да го кажеш. Аз не.

— Дай да забравим за благодарността и яда, и всички тия глупости. Какво друго мислиш за мен?

— Че си нещастен човек.

Хейзън кимна мрачно.

— Не е лъжа. Кой не е нещастен в днешно време? Ти не си ли?

Тонът му беше предизвикателен.

— И да, и не.

Странд осъзна, че Хейзън говори сериозно, и реши, че и той трябва да му отвърне по същия начин.

— Като си правя равносметка, считам, че щастливите дни в живота ми са повече от нещастните. Нямам същото чувство за теб обаче.

— И си прав. Ей богу, прав си! — Хейзън допи питието си, сякаш за да измие от устата си думите, които току-що бе изрекъл. — Разговорът ни е тъкмо подходящ за тази студена зимна вечер, нали? Имаш ли нещо против да си налея още една чаша?

— Моля ти се.

Странд наблюдаваше едрия мъж, който стана от стола си и отиде при бутилките, каната с вода и леда. Бившият хокеист още си личеше — широкоплещест, мъжествен, със смътно заплашителен вид, готов да приема удари, и да им отвръща. Той си приготви питието и се върна на масата.

— А ти? В този миг? Щастлив ли си сега?

— Обикновено не си задавам този въпрос.

— Задай си го де. Заради едно време. — Хейзън, изглежда, се присмиваше.

— Ами, първо на първо, радвам се, че дойде. Струваше ми се, че приятелството ни е започнало да се подкопава, и това никак не ми беше приятно — отвърна Странд, като говореше бавно. — Мисля, че сега се е възстановило, и ми е по-добре. Колкото за другото… — Той вдигна рамене. — Когато Лесли я няма, много ми липсва. Още не съм се примирил с отсъствието на децата и те също ми липсват. Това, което се случи в училище, е неприятно и аз все още не се чувствам съвсем на мястото си тук, но ми се иска да вярвам, че с, времето всичко ще се оправи. Работата е лека и в по-голямата си част благодарна. Хората са… ъъъ… любезни и услужливи. За в бъдеще, да, очаквам да бъда щастлив, доста щастлив.

— За в бъдеще — иронично изпухтя Хейзън. — Бъдещето ще бъде ужасно кошмарно. Както е тръгнало по света.

— Нямах предвид света. Аз мога да бъда песимист по отношение на света и егоистично оптимистичен спрямо себе си. Открих, че когато човек се върне почти от прага на смъртта и започне отново да води, така да се каже, нормалния живот, оптимизмът е едва ли не механична реакция.

Хейзън се върна с чашата си и отново седна на масата. Погледна през прозореца.

— Отвратителна вечер — забеляза той. — Нищо чудно, че цялата страна отива на юг. Понякога си мисля, че всички градове на североизток, Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, след петдесет години ще запустеят. Може би няма да е чак толкова лошо. Окей, Полиана 98 98 Героиня в романите на американската писателка Елинор Х. Портър (1868–1920) — нарицателно за прекалено оптимистичен човек, който винаги вижда нещата в най-добрата светлина. — Б.пр. … — За момент в гласа му прозвучаха същите нотки, както когато се разкрещя на Странд по телефона. — Всичко било розово, казва мистър Странд. Новината на века. Значи нищо друго не те тревожи?

— Разбира се, че не е съвсем така.

Странд си спомни за бягството на Лесли от Дънбъри посред нощ, за писмата, подписани от Каролайн и изгорени в пещта за смет в сутерена, за Елинор, която води мъжа си за носа в Джорджия и настройва хората от града срещу себе си, за Джими, който на деветнайсет години има връзка с някаква певица почти два пъти по-възрастна от него, сменила вече двама или трима съпрузи, за собственото си принудително ергенство.