Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Ще го кажа на училищното настоятелство следващия път, когато решат да ме повишат.

— Непременно — додаде Ролинс. — Предайте им, че Ролинс е казал така. А ако видите Ромеро, предайте му, че има приятели. Сега по-добре да ви оставя. И без това ви отнех достатъчно време. И не се безпокойте, докато вие сте тук, в този пансион няма да се играе повече, на зарове.

Странд го изпрати до вратата, искаше му се да каже нещо повече на момчето, нещо окуражаващо, някоя дума, с която да му даде да разбере, че се възхищава от неговата честност, но почувства, че така ще смути Ролине, затова си замълча и затвори вратата след него.

На другата сутрин след късната закуска, приготвена от мисис Шилър, която имаше още по-скръбен вид от предишния ден, Странд чу, че телефонът звъни.

Беше Бабкок.

— Чете ли вестника?

— Не.

— Чудесно. Не го чети.

— Толкова ли е лош?

— Информационната рубрика е ужасна, а уводната статия е още по-лоша. Главният редактор на вестника винаги ни е имал зъб. — Гласът на Бабкок зазвуча с провинциален носов акцент: — „Мързеливите издънки на богатите върху отживяла времето си територия от ценна за града земя, разглезени от ниските такси, насърчават пороците на една избрана група изпуснати деца, пренебрегвайки законите и враждебно настроени към трудолюбивите съзнателни гражданя, които съставляват населението на нашия град, опасен пример за нашите гимназиални ученици“ и прочие, и прочие. — Той отново премина към обичайния си тих говор. — Поместили са снимката на Ромеро на първа страница, как един полицай го вкарва в полицейската кола след призоваването му в съда заедно с адвоката му, който е в училищната ведомост, както услужливо съобщава надписът под нея. На снимката прилича на убиец от мафията или поне на тия, дето ги дават по филмите. А към нея има друга, където сме показани ние на излизане от съдебната зала. Кой знае защо, изглежда, като че ли се усмихваме. Спомняш ли си да си се усмихвал?

— Не.

— Видя ли някакви фоторепортери пред съда?

— Не.

— Сигурно са използвали телеобектив. Чудото на съвременната фотография. — Бабкок се изсмя. — Обадих се във вестника и казах на главния редактор, че Ромеро вече е изключен от училището, но с това като че ли ги настървих още повече. В статията обещават, че ще следят отблизо делото. На закуска всички учители и ученици имаха по един брой от вестника. Знаят абсолютно всичко за Ромеро. Репортерът е разпитал Хиц — явно надълго и нашироко. Разбрал е, че Ромеро е тук със стипендия. Безплатно обслужване на престъпници, така го наричат. Заблуденият сантиментализъм на нюйоркските мекушавци, които пренасят своите проблеми в невинната, старомодна провинция. Не споменават Хейзън, но твоето име е изписано правилно. Като последно допълнение към славата ти споменават, че прекарваш лятото в Истхамптън, лоно на богатството и разгула. Сигурно редакторът на вестника е завършил журналистика в някой задочен институт в Холивуд. Съобщиха го и в сутрешните новини по Хартфордската 92 92 Хартфорд — столица на щата Кънетикът. — Б.пр. телевизия. Е, там ни показаха в малко по-добра светлина, но не чак в такава, че родителите да се втурнат да записват децата си в Дънбъри. Да си призная, понякога съжалявам за напредъка в развитието на нашата съобщителна система.

Странд си го представи как седи зад бюрото и се мъчи с лулата си, без да се сети да я запали, и побутва нагоре-надолу очилата си с разсеян вид.

— Впрочем — рече Бабкок — говори ли с Хейзън?

— Снощи.

— И той какво каза?

— Ромеро ще се оправя сам.

— Няма ли да плати?

— Нито цент.

Бабкок въздъхна.

— Ах, горкото заблудено момче. И още нещо — От ФБР в Ню Хейвън се обадиха по телефона. Казаха, че искат да говорят с теб. Едва ли е за Ромеро. Независимо какво е направил, той не е извършил федерално престъпление. Имаш ли представа защо искат да те видят?

— Не, докато не чуя какво искат да ми кажат.

В другия край на жицата настъпи особено мълчание. След това Бабкок се обади:

— Е, ще трябва да го преживеем. Ако можеш, Алън, смятам, че няма да е зле да продължиш часовете си и да започнеш пак да идваш в столовата. Затвориш ли се, ще излезе, че имаш да криеш нещо.

— Разбирам какво искате да кажете.

— Ако ми позволиш, бих ти предложил да, избягваш да отговаряш много-много на разни въпроси. Може би най-разумно ще бъде да казваш, че според теб по някаква щастлива случайност си пристигнал точно в решителния момент, като по този начин си предотвратил да не стане, нещо по-сериозно от един незначителен инцидент. Колкото по-малко говориш за вина и невинност, ако ми позволиш да те посъветвам, толкова по-добре за всички. На твое място ще гледам да не гадая дали Хиц е взел парите, или не.