Ъруин Шоу - Хляб по водите

Той молеше горещо, като говореше бавно и тържествено, с дълбока нотка на отчаяние в гласа.

— Съгласен съм с теб, Ролинс — рече Странд. — Когато се случи, първо се ядосах, страшно се ядосах…

— Той знае колко много сте направили за него, мистър Странд — додаде Ролинс. — Сто пъти ми го е повтарял, макар да ми е известно, че на вас не го е казвал. Той не е от тия, дето обичат да благодарят. Просто противоречи на характера му. Мисля, че сте се досещали.

— Да — отвърна сухо Странд.

— Но въпреки това ви беше благодарен. Много благодарен.

— По доста странен начин го показва.

— Хиц е налетял на бой. Той е над сто килограма. Не казвам, че одобрявам ножовете, но Ромеро… така, както е израснал, и там, където е израснал, и всичко, което е трябвало да прави, за да не го хвърлят от някой покрив или да не бъде намерен мъртъв в реката, той е… ъъ… неговата нравствена система се различава от на другите момчета. Убеден съм, че дълбоко в себе си ще можете да му простите.

— Не е важно дали аз ще му простя, или не, Ролинс — каза кротко Странд. — А дали директорът, катедрата, бащата на Хиц, самият Хиц и най-накрая управителният съвет на настоятелите ще му простят.

— Ех, да му се не види — възкликна Ролинс, — естествено, веднага изваждат тежката артилерия, щом някой такъв като него загази.

— Боя се, че точно това се очаква. Аз почти нищо не мога да направя.

— Чух, че са определили гаранцията на десет хиляди долара.

Странд кимна.

— Добре са го подредили, нали? — Ролинс поклати глава.

— Съдията беше възрастен човек. — Странд не знаеше защо каза това.

— Едно нещо е трябвало да научи — да стои настрана от съда на белите.

За пръв път Ролинс даде израз на горчивината си.

— Според мен в случая това не би имало никакво значение.

— Вие така си мислите. — Устните на Ролинс се изкривиха в насмешка. — Ние с него не четем същите книги като вие.

Странд забеляза, че той бе започнал да се изразява все по-неправилно, като че ли напрежението в момента беше изличило образованието му и извадило на повърхността един по-примитивен начин на говорене.

— Както вече казах, бих искал да помогна, но… — Странд вдигна рамене.

— Разбирам — рече бързо Ролинс. — Няма начин да ви се намират десет хиляди долара подръка.

Странд се въздържа да не се усмихне на предположението на Ролинс, че всички учители са бедни.

— Да, наистина нямам.

— Мислех си… дали мистър Хейзън… — подхвърли Ролинс и погледна из косо Странд, като произнесе пробно името — изглежда симпатичен човек, доколкото съм го виждал, а и това, което е казвал Ромеро. Пък с този голям мерцедес, шофьор и така нататък…

— Ролинс — прекъсна го Странд, като си мислеше, че в момента, независимо как иначе би нарекъл Ръсел Хейзън, едва ли би употребил думата „симпатичен“, — ако Ромеро сподели с теб, че храни някакви надежди в тази насока, кажи му да си ги избие от главата.

Ролинс се намръщи и бръчките по челото му се задълбочиха.

— Искате да кажете, че сте го обсъждали с мистър Хейзън и той ви е отказал.

— Точно така.

— Е, тогава… — Ролинс стана — няма смисъл да говорим повече. Трябва да потърсим някъде другаде. — Той закрачи напред-назад, старите дъски се разскърцаха под тежестта му. — Ще имате ли нещо против да отсъствам утре? Във вторник програмата ни е лека, а аз съм добре по всички предмети. Щеше да е друго, ако футболният сезон още не беше свършил. Треньорът не те освобождава от тренировка дори да имаш жестока пневмония или четирийсет градуса температура. С уроците е по-различно… — Той се ухили и изведнъж започна да изглежда с пет години по-млад, отколкото когато влезе в стаята. — Аз не съм от тези, без които не може в клас.

— Мога ли да знам какво очакваш да направиш за един ден?

Изражението на Ролинс се промени. Лицето му стана непроницаемо.

— Мисля да прескоча до родния си град Уотърбъри и да се позавъртя наоколо. Познавам някои хора, които имат опит в подобни неща.

— Не искам да се забъркваш в нови каши — рече Странд. — И без това доста си загазил — нали се разбра, че игрите на зарове са ставали и в твоята стая.

— Мистър Странд, все едно бълха ме е ухапала — отвърна Ролинс. — В това училище се играе на зарове още от деня на откриването му. Най-много да ме пратят в кухнята да мия чиниите една седмица, а може и нищо да не ми направят. Да разчитам ли за утре?

— Ще кажа на директора, че съм те пуснал.

Ролинс му подаде ръка и Странд я стисна.

— Мистър Странд, това място има нужда от повече хора като вас, честна дума. Не съм го казвал на никой учител досега, но във вашите часове ми е приятно и би било чиста лъжа да твърдя, че не научавам в тях нещо, което смятам, че е много важно за мен. Много по-важно от посрещането и отнемането на топката, можете да предадете на треньора, че това са мои думи.