Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Мъдро — рече Хейзън, — защото това би означавало, че искаш да постъпя като пълен глупак. Ако ти имаше тези пари, щеше ли да го направиш?

— Да.

Изненада се, че го каза. Сънят беше изличил яда му и единственото, което си спомняше, бе как полицаят отвежда дребния и беззащитен Ромеро по пътеката в съдебната зала.

— В такъв случай по-добре е, че си беден, иначе ще те ограбят до шушка още преди да е изсъхнало мастилото върху разписката ти за дългове. Аз работя в света на бизнеса от двайсет и три годишна възраст и съм разбрал едно нещо: че всеки, който хвърля пари на вятъра, е глупак.

— Ръсел — каза Странд, — не ми е приятно да те моля, но бих искал да ми дадеш тези пари на заем. Разбирам защо смяташ, че не е твоя работа. Ако не беше заради мен, ти никога нямаше и да знаеш дори за съществуването на Ромеро. Ако на някого му е тежко, това съм аз. Яд ме е не по-малко от теб, но въпреки това се чувствам отговорен. Все ще ти върна парите по някакъв начин. Сега можем да пестим повече отпреди, а и родителите на Лесли сигурно ще помогнат малко, пък и Джими има добра работа…

— Като приятел, Алън — рече Хейзън, — ще трябва да ти откажа. Знаеш ли какво ще направи този жалък нещастник, ако го пуснат — просто ще офейка. И никога няма да видиш нито него, нито парите си. И полицията не може да го открие. Ще изчезне в гетото яко дим и поне един милион негови съграждани ще бъдат готови да се закълнат, че никога не са го и познавали дори.

— Все пак ще опитам — каза тихо Странд.

— Не и с моите пари. А надявам се, не и с твоите. Струва ми се, че този разговор продължи достатъчно дълго.

— И аз така мисля, Ръсел. Лека нощ.

Изглежда, Хейзън тръшна слушалката в другия край на жицата.

Едно поне е сигурно, мислеше си Странд, като влезе в кухнята, тази Коледа няма да се ходи в Хамптънс, Той отново сложи пушената сланина на огъня и чукна две яйца в друг тиган. Утре ще помоли мисис Шилър да му напазарува. Не знаеше кога Бабкок ще поиска от него да поеме обичайните си задължения, които включваха вечерята в трапезарията с момчетата, зачислени към неговата маса, но беше сигурен, че не бърза да се върне към установения ред и че няма да го направи доброволно. А независимо какво още можеше да се случи, той все пак трябваше да яде.

След като хапна, все още беше гладен и за миг му хрумна да се качи в стаята на Ролинс и Ромеро и да нападне Ролинсовата кутия с бисквити, но после си помисли, че напоследък имаше достатъчно престъпления, които стигаха за цяла година.

Той четеше във всекидневната, когато на вратата плахо се почука. Отвори и видя на прага Ролинс, облечен със сако и вратовръзка на мускулестия врат, които бяха задължителни за вечерята в училище, условие, което Странд одобряваше напълно, дразнейки се от години от небрежното облекло на сина си. Черното, изваяно атлетическо лице, което винаги изглеждаше прекалено дребно за масивните рамене и мускулестия врат, беше сериозно.

— Не бих искал да ви безпокоя, мистър Странд — каза той с тих глас, — но ако може, да поговорим за малко…

— Влез, влез… — покани го Странд.

Ролинс седна на един стол срещу Странд и подгъна под себе си дългите си мускулести крака.

— Дошъл съм заради Ромеро. — Огромното момче сякаш с мъка изговаряше думите. — Постъпил е глупаво, ако ме беше събудил, аз щях да се заема с тази работа и нямаше да се стигне до нараняване. Познавам Хиц и ако го бях сплашил малко, това щеше да оправи нещата така, че всички да са доволни без никакви ножове. Е, може би нямаше да мине без една-две плесници, но за сбиване не пращат в затвора, нито изключват, нито пък нещо подобно. Но аз познавам Ромеро и той е добър човек, мистър Странд, каквото и да е направил, не заслужава затвор. Ходих да го видя, но ми казаха, че е разрешено само за близки. А аз всъщност съм единственият истински близък човек, който има това момче, като знам какво ми е разправял за майка си и баща си, за сестрите и братята си, те не заслужават дори да им се обадиш по телефона, с удоволствие биха го оставили да изгние, докато остарее и побелее. Вие сте умен човек, мистър Странд, и знаете какво ще направи затворът от момче като Ромеро. Когато излезе, ще остане на улицата до края на живота си и тогава няма да се задоволява само с ножове, като се има предвид къде е живял, а ще носи пистолет на колана си и бог знае каква „трева“ в джоба си и полицаите ще го познават по-добре и от родните си майки… На вас ви е известно не по-зле, отколкото на мен, че затворите не създават граждани, а престъпници. В това момче има твърде добри неща, за да го превърнем в престъпник, мистър Странд…