Ъруин Шоу - Хляб по водите

Скъпи — прочете той. — Прости ми. Просто не бих могла да издържа да остана още една нощ тук. Обадих се на Линда и я попитах дали сериозно иска да ме вземе със себе си в Париж. Тя отговори положително и аз й казах, че веднага тръгвам с колата за Ню Йорк и утре ще мога да замина с нея. Не се тревожи за мен, миличък. И моля те, много те моля, пази се. А преди всичко за нищо не се обвинявай. Обичам те с цялото си сърце.

Той остави внимателно бележката на мястото й и я изглади с ръка. После затвори вратата на шкафа, изгаси лампите и отиде в своята стая, съблече се и си легна. Не нагласи будилника. Бабкок ще разбере, че не би могъл да има часове през този ден.

— Разбира се, цялото училище говори за това — казваше Бабкок.

Беше единайсет часът сутринта и двамата с Бабкок отиваха с неговата кола в съда.

Странд се събуди рано, но остана в жилището си, без да, обръща внимание на звънеца за закуска и после за часовете. Опита се да се свърже с Линда, но линията даваше заето всеки път, щом набереше номера, и накрая той се отказа. Лесли не му се обади и Странд изпрати телеграма на Линда с молба да му позвъни. Знаеше, че е глупаво да се безпокои, че Лесли може да е катастрофирала по пътя за града. Ако нещо се беше случило, все някой щеше да се свърже с него. Но той не можеше да се освободи от видението как Лесли, развълнувана и объркана, се отклонява от пътя, блъска се в едно дърво и лежи окървавена в някоя канавка. Позвъни и в кантората на Хейзън, но една секретарка му обясни, че мистър Хейзън е заминал рано сутринта за Вашингтон. Конрой го е закарал до летището, добави секретарката, и не знаела къде може да бъде намерен мистър Хейзън, нито кога ще се върне.

— Естествено — каза Бабкок, като караше бавно и внимателно, — това момче Хиц е разпространило новината още щом е станало тази сутрин. С някои страхотни преувеличения, предполагам, съдейки по онова, което стигна до ушите ми. Освен това се е обадило на баща си и той ми позвъни и се държа… ъъ… доста недвусмислено с мен. Всъщност заяви, че ако съм се опитал да замажа скандала — точно тази дума употреби, скандала, — щял да ме уволни. Заплаши също, че ще съди училището, задето е проявило престъпно нехайство, като е пренебрегнало една явна опасност — това е Ромеро, разбира се, — и заяви, че ще го прати в затвора. И за да се увери, че съм наясно, че не е… особено доволен, ми каза, че ако накараме сина му да отговаря по обвинение за кражба, той щял да ни призове като съответници в наказателно дело за клевета. Семейството им не е от най-любезните.

Бабкок се усмихна тъжно. Лицето му беше посивяло и напрегнато, очите му — зачервени и насълзени. Ръцете му стискаха кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Тази сутрин сте имали доста работа — рече Странд.

— Било е и по-лошо — отвърна Бабкок. — Една сутрин осемдесет момчета се събудиха с повръщане и силна диария. Помислихме, че е коремен тиф. Оказа се, че е от пастите, които ни бяха дали за десерт предната вечер. Съществува теория, че учителите живеят до дълбока старост. — Той се засмя тихо. — Остаряла мъдрост.

— Какво смятате, че трябва да предприемем? — попита Странд.

— Боя се, че първото нещо, което трябва да предприемем, е да изключим Ромеро. Ако не го направим, може би ще изгубим половината си ученици.

Странд кимна.

— Той сам си го докара.

— Все едно, голяма трагедия е — рече Бабкок. — Следващото нещо, което се надявам да направя, е да го спася от затвора по някакъв начин. Ще се опитам да измоля поне да го пуснат условно. Обадих се на училищния адвокат, той вече се е срещнал с Ромеро и ще ни чака в съда. Надявах се да го избегна. Затова се помъчих да се свържа с мистър Хейзън да видя дали не познава някой друг тук. Ако родителите — особено онези като мистър Хиц — научат, че плащаме от училищните средства за защитата на Ромеро… — Той сви рамене и не довърши изречението. — Как понася Лесли всичко това?

Странд очакваше този въпрос, макар да се надяваше, че няма да бъде зададен.

— Боя се, доста зле. Тя се възползва от вашето любезно предложение да си вземе болнични и ще отсъства няколко седмици.

— Замина ли вече? — Веждите на Бабкок се вдигнаха учудено.

— Да.

— Не я упреквам. Ако можех, и аз бих заминал — усмихна се уморено Бабкок.

Той вкара колата на едно място за паркиране пред бялата сграда на съда, украсена с колони и облицовка с дъски. — Хубаво здание — забеляза той, — построено е през 1820 година. Какви ли неволи са шествали по коридорите му.