Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Не се чувствам разочарован — отвърна категорично Странд. — Чувствам се виновен. Ужасно виновен. Боя се, че допуснах вярата ми да надделее над здравия разум. Неговото място е на улицата, а не в такова училище. Аз сбърках природната интелигентност с културното държане.

— Не бива да виниш себе си. Нито пък мистър Хейзън. — Бабкок свали едната си ръка от кормилото, за да докосне леко ръката на Странд. — Просто нещастно стечение на обстоятелствата. Никой не би могъл да го предвиди. Отровено казано, когато започна срокът, не вярвах, че момчето ще изкара годината. Но не заради такова нещо. Мислех, че ще му омръзне, че няма да се подчинява, че няма да може да спазва дисциплината, нещо подобно. Според теб дали ще го затворят?

— Надявам се — отвърна горчиво Странд. — Така бих постъпил и аз, ако бях на мястото на съдията.

— Хайде, хайде, Алън — каза тихо Бабкок. — Защо не отложим присъдата, докато не научим всички факти?

— Не мога да я отлагам, след като видях Ромеро да гони Хиц с нож в ръката.

Няколко минути пътуваха в мълчание и после Странд се обади:

— Сигурно ще си имате големи неприятности с настоятелите. Ако искат да направите някакво жертвоприношение, може да хвърлите вината върху мен и още същия ден ще получите оставката ми.

— Съмнявам се, че ще се стигне чак дотам — рече Бабкок, но не изглеждаше много убеден.

Когато пристигнаха, полицаят ги чакаше с Хиц в колата пред „Молсън Резидънс“. Всички влязоха през празната обща всекидневна и заедно се изкачиха по стълбите на първия етаж. Странд се учуди, че никое от момчетата не се беше събудило. Боричкането в стаята на Хиц и бягството му долу на двора сигурно са станали много тихо, ужасно тихо. Хиц бе единственото момче в пансиона, което имаше самостоятелна стая. Дали се дължеше на връзките на баща му или на факта, че никое от момчетата не искаше да живее с него, Странд не знаеше.

Стаята беше малка, и с изключение на кръвта по килимчето и по неоправеното легло странно чиста. Странд и Бабкок стояха на вратата, тъй като вътре нямаше достатъчно място за всички, докато полицаят отваряше методично чекмеджетата, погледна под леглото, отметна одеялото, обърна килимчето, претършува дрехите на Хиц, които бяха окачени в шкафа.

— Нищо — заяви след десет минути той.

— Нали ви казах — обади се Хиц. В амбулаторията и в полицейския участък той беше смъртноблед, с изключение на кървавите резки по бузата си и по врата, но сега лицето му бе възвърнало цвета си. — Можехте да си спестите разходката. Нали ви казах, че не съм му вземал парите.

— Струва ми се, че най-добре е да си лягаш и да си почиваш, синко — каза полицаят. — Аз ще си вървя.

Оставиха Хиц в стаята му, успокоен и тържествуващ, и слязоха заедно по стълбите. Странд пожела „лека нощ“ на полицая и на Бабкок в общата всекидневна. Останал сам, той се отпусна за няколко минути на един стол. Чувстваше се твърде изтощен, за да се яви при Лесли, без да си почине поне малко.

Затвори очи и се помъчи да си спомни точните движения на полицая, докато претърсваше стаята на Хиц, като пресмяташе възможностите човекът да е пропуснал тъкмо мястото, където да са били парите. Ако ги беше намерил, нямаше да се докаже, че Ромеро не е извършил престъпление, но щеше да бъде поне смекчаващо вината обстоятелство, от което нападението на Ромеро срещу Хиц щеше да изглежда по-малко безсмислено, свирепо и неоправдано. Но като отметна наум местата, които полицаят провери, Странд не можа да се сети за нито едно пропуснато ъгълче. Той въздъхна, отвори очи, стана и дълго гледа кървавото петно на кушетката в общата всекидневна, където Хиц бе лежал, притиснал носната кърпа на Странд до бузата си. Кърпата още беше на пода, пусната там от лекаря, преди да прегледа раната. Кръвта бе засъхнала вече, придобила тъмно ръждив цвят, а платът се бе вкоравил. Странд се наведе и я вдигна.

После изгаси светлината и тръгна по тъмния коридор към вратата на своето жилище. Спомни си, че Лесли я бе заключила, и затърси ключа в джоба си. Но когато го пъхна в ключалката, видя, че е отключено. Отвори вратата и се вгледа във всекидневната. Всички лампи светеха.

— Лесли! — извика той. — Лесли!

Отиде в спалнята й. И там лампите светеха. Вратата на шкафа й беше широко отворена. Видя, че повечето от дрехите й ги нямаше. Тогава забеляза бележката върху тоалетката й.

Взе я с разтреперана ръка и се втренчи в нея. Почеркът беше нервен, съвсем необичайно за хубавия краснопис на Лесли.