Ъруин Шоу - Хляб по водите

— В сутерена има автомат — обади се Ромеро.

— Благодаря — каза Бабкок и тръгна към стълбите за сутерена, после се спря. — О, боже — рече той, потупвайки джобовете си. — Оставих всичките си пари на тоалетката. Бях си легнал и… Алън, имаш ли?…

Странд бръкна в джоба си. Имаше само банкноти.

— Съжалявам — отвърна той.

— Можете да изберете номера на полицията за спешни случаи — предложи Ромеро. Странд имаше чувството, че Ромеро се забавлява. — Ще дойдат за три минути, със сирени, светлини и тъй нататък.

— Ще събудят всички — каза Бабкок. — Мисля, че няма нужда да…

— Ще ида у нас и ще позвъня оттам — предложи Странд.

— Поне да знаех за какво е цялата тази работа — промълви жално Бабкок.

— По-късно ще ви обясня.

Странд мина по коридора и влезе в своята всекидневна. Лесли седеше на стола пред пианото, без да свири. Тя се обърна, когато го чу да влиза.

— Е? — попита тя.

— Пълна каша. Сега нямам време да ти разправям. Нищо сериозно. — В този миг му се прииска да си вярва. — Трябва да се обадя на полицията.

Потърси номера в указателя на масичката до телефона и позвъни. Дежурният каза, че името му е Лиъри, сержант Лиъри.

— Сержанте — рече Странд, — бихте ли изпратили някого в амбулаторията на Дънбъри, колкото е възможно по-бързо?

— От какъв характер е инцидентът? — запита сержант Лиъри.

— Станало е… сдърпване… сбиване между две от момчетата. Едното от тях е ранено…

— Има ли нужда от линейка?

— О, мисля, че не. Лекарят го прегледа. Раната е повърхностна. Порязване. — Той прочисти гърлото си. — Едното от момчетата имаше нож.

— В Дънбъри? — Лиъри, изглежда, бе смаян. В процента на престъпленията в селото и в околностите му не влизаха много среднощни намушквания с нож.

— Беше краят на празника. — За да защити честта на училището, Странд реши, че трябва да даде някакво обяснение. — Не е имало дежурен преподавател. Можете ли да изпратите човек?

— Ще дойде. В амбулаторията ли казахте?

— Да.

— В коя част на училището е това? Източна? Западна?

Странд се обърка. Той затвори очи и се помъчи да си спомни от коя страна на училището изгрява слънцето. Каза на сержант Лиъри „източната“ и сержантът отвърна:

— Добре. Виновникът задържан ли е?

За миг Странд не можа да свърже тази дума със събитията от вечерта. После се сети за Ромеро.

— Да — отговори той, — задържали сме го.

Когато затвори, Лесли се засмя. Смехът й прозвуча малко налудничаво.

— Приличаш на детектив от някой филм — подхвърли тя.

— Скъпа, мисля, че по-добре ще е да не ме чакаш. Трябва да отида в амбулаторията с Ромеро и Бабкок, там ще бъде полицията и не се знае колко ще продължи. Ще ти разкажа всичко, като се върна.

— Виновник — рече Лесли. — Чудя се колко ли виновници има в училището. Да можех да погледна само бюлетина на учениците, завършили през двехилядната година, и да видя колко възпитаници на Дънбъри ще бъдат зад решетките по това време.

— Съжалявам, мила, че ти…

— Вината не е твоя — прекъсна го тя. — Гледай да не си лягаш много късно. Трябва да ставаш рано сутринта.

Той я целуна и се върна в общата всекидневна. Чу, че Лесли заключи вратата след него.

Когато стигнаха в амбулаторията, като двамата мъже вървяха от двете страни на Ромеро, лекарят току-що бе свършил да почиства раната върху бузата на Хиц и му слагаше местна упойка, преди да започне да го шие. Хиц охкаше и ронеше сълзи. Ромеро го изгледа презрително, но нищо не каза. Седна на едно столче, извади кутия с цигари, запали и взе да пуска димни колелца. Лекарят бе прекалено зает с Хиц, за да забележи това веднага, но като го видя, изгледа кръвнишки Ромеро и го сряза:

— Тук не се пуши, млади човече.

— Извинявайте — рече Ромеро и изгаси цигарата си. — И благодаря. Сигурно току-що сте ме спасили от рак, докторе.

— Запази шегите си за полицията — отвърна лекарят и започна да вдява една игла. Хиц го наблюдаваше с ужас. — Алергичен ли си към пеницилин?

— Не знам.

— Е, ще опитаме — рече лекарят и посипа раната с праха. — Бузата ти изтръпна ли вече? — Той натисна с показалеца си в гумена ръкавица бузата над раната. — Усещаш ли нещо?

— Май че не.

Странд трябваше да се извърне, докато лекарят зашиваше дългия разрез с бързи кратки бодвания на иглата и сръчно върза първите възелчета. Срамуваше се, че му се гади, особено след като Бабкок и Ромеро следяха операцията с интерес.

Тъкмо когато доктор Филипс свършваше, превързвайки бузата на Хиц, вратата се отвори и влезе един полицай. Имаше вид на човек, когото току-що са вдигнали насила от постелята.