Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Какво е направила? — попита Джими. Той, изглежда, не вярваше, сякаш от всички добродетели, които можеше да предположи, че сестра му притежава, смелостта бе последното нещо, за което би се сетил.

— Както ви казах, правех всекидневната си обиколка из парка…

— Обиколка ли? — запита Джими. — Каква обиколка?

За младите, помисли си Странд, който искаше Джими да замълчи, първо идват фактите, а после съчувствието, ако изобщо дойде. Джими изглеждаше подозрителен, сякаш, ако накрая истината излезеше наяве, щеше да се окаже, че състоянието на сестра му, кръвта по дрехите й и истеричният й плач в прегръдките на Елинор са всъщност по вина на Хейзън.

— С колелото си — отвърна Хейзън. — Чудесно упражнение. Няма нужда нито от отбор, нито от партньор, а особено в такъв хубав пролетен ден като днешния, човек може да се порадва на даровете на природата.

Сякаш се е учил да говори през осемнайсети век, помисли си Странд, докато го слушаше, без да променя изражението си.

— Спрях да си отдъхна — продължи Хейзън. — Поотбих се от алеята, облегнах се на едно дърво и запалих цигара. Моят лекар без съмнение би казал, че съм развалил цялата полза от упражнението. Но това ми е стар навик и ме успокоява в някои моменти. Мислех по един въпрос, който ме бе задържал в службата малко по-късно от обикновено, и си рекох, че петдесет минути на размисъл може да…

— Тогава ли налетяха? — Джими не беше много по размишленията, нито по своите, нито по чуждите.

— Свечеряваше се — продължи спокойно Хейзън! — Аз се любувах на светлините в сградите на Сентръл Парк Уест, издигащи се в неподвижния въздух. — Той млъкна и докосна леко раната на бузата си. — Тогава, както се изрази Джими, налетяха.

— Копелета — процеди Джими.

— Озверели младежи, заслепени от расистки предразсъдъци — додаде Хейзън и вдигна рамене. — Беззаконието е редът на деня, собствеността — парадиране с една незаслужена привилегия…

Реч на защитата, помисли си Странд: „Уважаеми господин съдия, позволете ми да ви представя някои смекчаващи вината обстоятелства…“

— Искате да кажете, че бяха черни? — попита рязко Джими.

Хейзън кимна мрачно.

— Някои приятели ме предупреждаваха от време на време. Да съм внимавал, особено след като се стъмни.

— По дяволите — обърна се Джими към родителите си, — колко пъти съм ви казвал, че Каролайн не трябва да стъпва в тоя проклет парк?

— А колко пъти, Джими — рече Странд, — съм ти казвал, че трябва да престанеш да пушиш и трябва да си лягаш преди пет часа сутринта?

— Престанете да се препирате — сряза ги Лесли: После се обърна към Хейзън — Как се забърка дъщеря ми в това?

— Тя изникна кой знае откъде — отвърна Хейзън, — от храстите, струва ми се. Тримата мъже или по-скоро момчета, май не по-големи от петнайсет-шестнайсет години, се бяха промъкнали зад гърба ми. Преди дори да се усетя, ме удариха по главата, аз се олюлях, но здраво стиснах колелото си, което беше обектът на нападението. Шапката ми хвръкна, удариха ме още веднъж по бузата, един извади нож и започна да разрязва якето ми.

Той погледна надолу и опипа раздраната кожа.

— Съмнявам се, че са искали да ме намушкат, просто са се опитали да ме сплашат, за да пусна колелото, тогава ми срязаха ръката… Аз виках, макар че ми беше трудно, тъй като един от тях ме държеше за гърлото. Удивително силно за момче на тази възраст.

— И през цялото време стискахте колелото си? — попита недоверчиво Джими.

— То е моя собственост, Джими — отвърна спокойно Хейзън.

— Господи — възкликна момчето, — за едно колело? Колко струва то? Сто? Сто и петдесет?

— Малко повече — отвърна Хейзън. — Френско е. С десет скорости. Но въпросът не е в парите. Както вече казах, то е моя собственост, не тяхна.

— И вие бяхте готов да ви убият заради едно скапано колело?

— Въпросът е принципен и не подлежи на обсъждане — отвърна с достойнство Хейзън.

— И бяхте готов да ви убият? — повтори Джими.

— Тогава не съм разсъждавал за това — каза Хейзън. — Но предполагам, че тази мисъл сигурно ми е минала през ума. За щастие се появи сестра ви и напълно изненада младите нехранимайковци. Тя извика, преди да замахне, и шумът ги стъписа за момент. В този миг — всичко, стана толкова бързо, че нямах време да се опомня — тя започна да ги налага с тенис ракетата си. С ръба й. Трябва да е солидно оръжие. Има остри ръбове и прочие. С първия удар счупи ръката на момчето с ножа, то изрева и го изпусна. С втория удар разцепи лицето и доста сериозно нарани очите на момчето с оловната тръба, то я изтърва, преви се на две и се олюля, притиснало с ръце очите си. После удари два пъти през лицето момчето, което държеше ножа, и то падна на земята. Не сте предполагали, че една тенис ракета може да бъде някакво оръжие, нали? Третото момче направо избяга. През цялото това време сестра ви викаше — без думи, — макар, че никой изглежда не я чуваше, или ако я чуваше, не й обръщаше внимание. Тя ми каза: „Дръжте се за мен“ — хвана кормилото на велосипеда, и ние побягнахме: — мисля, че побягнахме от парка. И ето ме сега тук. — Хейзън се усмихна на Странд и Лесли.