Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Защо не го доведеш някоя вечер?

— Не си падал много по семействата. И без това не съм сигурна какво ще излезе с него. Поне засега. Ще видим дали ще издържи триседмичния тест. Тогава може и да го покажа на другите елементи.

— Добре — рече Странд, — изпрати ми една картичка. Аз също не бих имал нищо против някой гръцки остров. И то не само за три седмици. Може би като се пенсионирам…

Елинор се приближи до него, прегърна го и се взря със сериозен вид в лицето му. Беше по-ниска и по-слаба от сестра си, и бе наследила хубавия прав нос и дълбоките сини очи на майка си.

— Изглежда ужасно несправедливо, нали? — промълви тя. — Че аз мога да замина за три седмици само след две години работа, а ти…

Странд я потупа леко по гърба.

— Не страдаме от това. Предпочитаме да си имаме семейство. А ти нямаш семейство… все още.

— Алилуя — добави Елинор.

Лесли влезе откъм кухнята, като сваляше престилката си.

— Току-що приготвих вечерята — обяви тя. — Мисис Къртис се кани да сервира. — Мисис Къртис бе жената на Алегзандър, която идваше да им помага три пъти седмично. — Всички ли сме тук?

— Каролайн още я няма — отвърна Елинор и пусна баща си.

— Странно — каза Лесли. — Вече е съвсем тъмно. Едва ли още играе тенис. Пък и нали знае в колко вечеряме.

— Сигурно се е отбила да изпие една газирана вода например — обади се Странд. — Тъкмо имаме време за аперитива. Лесли, Елинор?

Той пристъпи към бюфета и отвори шкафа, където имаше бутилка уиски и бутилка шери.

— За мен нищо, благодаря — каза Елинор.

Странд не я беше виждал да пие друго, освен по малко вино и се запита дали е същата въздържателка, когато вечеря с младежа, който всичко споделя с нея, или пази поведение заради родителите си. „От всичко по малко“ — както сама току-що беше казала.

— Аз ще пия чаша шери — рече Лесли.

Докато наливаше шери за жена си и уиски с вода за себе си, влезе Джими, къпан и ухаещ на сапун.

— Здравей, Елинор — поздрави той. — Как е красавицата на семейството?

— Съсипва се от работа — отвърна Елинор. — Боже мой, много лъскав изглеждаш тази вечер!

— В твоя чест — каза Джими. — Когато удостояваш с присъствието си семейната трапеза, най-малкото, което мога да направя, е да се обръсна.

— Знаеш ли, че наистина изглеждаш хубав, като се постегнеш — забеляза Елинор. — Приличаш малко на корсикански бандит, приготвил се за литургия.

Джими се ухили.

— Имам си своите почитатели. Е, в умерени количества.

— Джими — обади се Странд, — ние с майка ти си сипахме да пийнем. Ти искаш ли нещичко?

Джими поклати глава.

— Трябва да бъда във форма за Олимпиадата.

— За Олимпиадата ли? — попита невярваща Елинор. — Каква Олимпиада?

— През 1996 година — отвърна Джими и отново се ухили. — Очаквам да получа златен медал за най-готин.

— Залагам на теб, братко — каза Елинор.

Двамата с Джими си съперничеха и Елинор не криеше неодобрението си от начина му на живот и от приятелите, които си избираше. Джими пък, макар да ценеше интелигентността на сестра си, на свой ред се отнасяше с презрение към това, че тя „пропилява“ живота си, като „се въргаля“ в тъпото компютъризирано буржоазно легло. При редките избухвания на Джими се чувстваше някакъв неоформен и не целенасочен ляв уклон, който безпокоеше Странд с неговите последователни и прагматични възгледи за тяхното общество, но той не се опитваше да спори с момчето. Неизбежните болки на младостта, казваше си, когато Джими открито се оплакваше. Знаеше, че Джими и Елинор искрено се обичат, но понякога репликите им ставаха неприятно язвителни.

Той се изкашля шумно и вдигна чашата си:

— Да пием… ъъ… — и се обърна към Елинор — за Гърция!

Лесли ги погледна озадачено.

— Каква Гърция?

— По-късно ще ти обясня, майко — рече Елинор. — Ей тъй си приказваме.

— Горката готвачка, всичко изпуска в кухнята. Всички клюки — добави Лесли и отпи от шерито. — Ако Каролайн не се появи след пет минути, ще трябва да седнем без нея. Тя спомена ли ти, че ще закъснее, като се видяхте, Алън?

— Не.

Скочът беше първото му питие за тази седмица и той задържа глътката в уста, за да му се наслади по-пълно, когато на вратата се позвъни.

— Сигурно е Каролайн — рече Лесли, — но тя си има ключ…

Звънецът не спираше — оглушителен, постоянен вой.

— Боже господи! — възкликна Лесли. — Знае, че не сме глухи.

Джими хвърли бърз поглед към баща си. Странд забеляза уплашеното изражение на сина си и почувства, че то отразява неговото.