Ъруин Шоу - Хляб по водите

Той четеше, когато Джими се дотътри, бос, по джинси и с ватирана фланелка. Гъстата му черна и къдрава коса — генетически атавизъм в русото им семейство — беше високо подстригана на тила. Носът обаче бе несъмнено на баща му.

— Здрасти, тате — рече Джими и се тръшна на един стол, — как се отнасят с теб?

— Още се държа — отговори Странд. Джими единствен от децата му го наричаше „тате“. — Нещо, което не мога да кажа за теб. Скоро поглеждал ли си се в огледалото?

— Не съм чак толкова суетен, тате — отвърна небрежно Джими.

— Изглеждаш много измършавял. Хората ще си помислят, че изобщо не те храним. Днес ял ли си нещо?

— Само преди няколко часа станах. Затова пък ще уважа вечерята на мама.

— По кое време се прибра тази сутрин?

Джими вдигна рамене.

— Какво значение има? Четири, пет. Кой ти гледа?

— Някой път, Джими — рече Странд с иронична нотка, — трябва да кажеш на стария какво толкова правиш до пет часа сутринта.

— Търся нов звук, тате — отвърна Джими. — Или свиря, или слушам музика.

— Доколкото знам, в „Карнеги Хол“ музиката спира много преди пет сутринта.

Джими се засмя и се почеса под фланелката.

— „Карнеги Хол“ вече не е там, където беше тая година. Не си ли чул?

— Имаш морави кръгове под очите, които стигат почти до раменете ти.

— Момичетата много ги харесват — отвърна самодоволно Джими. — Едно от тях ми каза, че така съм изглеждал като обладан от зъл гений. Не искаш ли да приличам на обладан от зъл гений?

— Не особено.

Джими извади смачкан пакет цигари от джоба на джинсите си и запали. Странд наблюдаваше с неодобрение как Джими всмуква и издухва дима през ноздрите си. От цялото семейство само той пушеше.

— Джими — попита Странд, — случвало ли ти се е да прочетеш какво пишат учените за връзката между пушенето и рака?

— А на теб случвало ли ти се е да прочетеш какво пишат учените за радиоактивното замърсяване?

Странд въздъхна за трети път, откакто се бе прибрал вкъщи.

— Окей — каза той с примирение. — Не си малък, можеш да решаваш сам.

Джими беше на осемнайсет години и изкарваше достатъчно пари от разни халтури, за които не даваше никакви обяснения, така че никога не му се налагаше да иска от Странд. Беше завършил гимназия преди една година, и то не съвсем зле, и се бе присмял на предложението на Странд да продължи в колеж.

— Кажи ми, Джими — рече Странд, — любопитно ми е какъв е този нов звук, за който непрекъснато говориш?

— Ако знаех, тате, нямаше да го търся — отвърна небрежно Джими.

— Ще ми кажеш ли, като го откриеш?

— Сарказмът тук нещо много взе да загрубява — подхвърли Джими, но без злоба. — Окей, ще ти кажа, ако изобщо някога го открия.

Странд стана.

— Ще си взема един душ и ще се преоблека за вечеря. А ти?

— О, днес е петък — рече Джими и се изправи. — Благодаря, че ми напомни. Не се безпокой, тате — Той прегърна нежно баща си през раменете. — Ще се докарам. — Той взе да души. — Виждам, че мама още е в италианския си период. Бих се навъртал тук дори само заради яденето.

— Мога ли да ти предложа да се обръснеш през това време?

— Предложението е записано. — Той стисна леко рамото на Странд. — Имам чудесна идея — защо не дойдеш с мен някоя вечер? Ще те представя като един от пионерите на нюорлеанското буги-вуги. Момичетата веднага ще хлътнат по теб.

Странд се засмя, стоплен от докосването на сина си.

— Никога вече няма да те пуснат дори да припариш там.

— Виж какво — каза сериозно Джими, — искам да ти задам един въпрос. Ти поглеждаш ли се изобщо в огледалото?

— Понякога.

— Не ти ли идва наум от време на време, че и ти самият не изглеждаш много добре? — Лицето му беше станало съвсем сериозно. — Имаш страшно уморен вид, тате.

— Чувствам се добре — отвърна кратко Странд.

— Спестил съм някоя и друга пара — продължи Джими. — Какво ще кажеш да ви изпратя с мама за една-две седмици някъде на море, като свърши училището?

— Благодаря ти, Джими. Пази си парите, сигурно ще ти потрябват — и то скоро. И без това обичам града през лятото.

— Окей — вдигна рамене Джими. — Както искаш. Но ако си промениш решението…

— Няма да го променя.

— Ти си един стар чешит — Джими поклати глава, свали ръката си от раменете на Странд и изгаси цигарата. — Твоя си работа. А ако случайно откриеш новия звук, ела ми кажи. Вратата ми е винаги отворена за теб. — Той се запъти към кухнята. — Трябва да видя откъде се носи тази божествена миризма.

Когато влезе в банята да вземе един душ, Странд се погледна в огледалото. Джими беше прав. Наистина изглеждаше уморен. Имаше торбички под очите, а и очите, и кожата на лицето му изглеждаха повехнали. Потисна изкушението да легне и да си подремне. Ако Лесли дойде и го завари да дреме на леглото, ще се разтревожи и ще го попита, да не би да не е добре, понеже той никога не спеше следобед. Не искаше да чува, че се е преуморил, и че трябва да иде на лекар. Стоя дълго под душа и накрая се обля с леденостудена вода. Когато започна да се облича за вечеря, се почувства добре, нищо, че огледалото не показваше същото. Петдесет години не са чак толкова много, че да се чувствам стар, рече си той, макар и след едноседмичен труд.