Ъруин Шоу - Хляб по водите

— О, ти си се прибрал! — възкликна Лесли и го целуна по бузата. — Не съм чула кога си влязъл.

— Наслаждавах се на концерта — отвърна Странд.

Жена му съблазнително ухаеше на чисто. Дългата й руса коса, вдигната нагоре, се бе разпиляла, тъй като тя имаше навик да кима енергично, когато свиреше. Колко е приятно да се прибираш вкъщи при такава жена, помисли си той.

Тя беше негова ученичка последната година в училище и още първия ден, когато я видя, седнала скромно най-отпред в класната стая, той реши, че това е момичето, за което ще се ожени. Тогава училищата в Ню Йорк се различаваха от сегашните. Момичетата носеха рокли и решеха косите си, и не им се струваше нелепо да изглеждат скромни. Той я изчака да завърши, записа си внимателно адреса й, отиде на гости у тях и за ужас на нейните родители, които смятаха, че човек, избрал да преподава в държавно училище, за цял живот се е обрекъл на провал, се ожени за нея още след първата й година в „Джулиардс“. Когато се роди Елинор, родителите й промениха мнението си за него, но не изцяло. Все едно, сега те живееха в Палм Спрингс 7 7 Прочут курорт в Южна Калифорния. — Б.пр. и той не четеше писмата им до Лесли.

— Надявам се, че шумът не ви пречеше — каза телевизионният сценарист.

— О, никак — отвърна Странд. — Трябва да ви призная, мистър Кроуел, че добре се справяте.

— Сигурно сте слушали, когато свиреше жена ви — рече мрачно Кроуел. Не се забелязваше да се е разтоварил особено от напрежението си през миналия петък.

Странд се засмя.

— Мога да ви различа, мистър Кроуел.

— Не се и съмнявам.

— Ние с мистър Кроуел ще изпием по един чай, Алън — рече Лесли. — Ще ни правиш ли компания?

— С удоволствие.

— Ей сега ще стане, чайникът е сложен.

Когато тя влизаше в кухнята, Странд се полюбува на елегантната й фигура, на извивката на врата й, на синята пола и бялата ученическа блуза, с които беше облечена, на стройните й крака и на леката прилика с хубавата им най-голяма дъщеря.

— Чудесна жена — обади се Кроуел. — Търпелива като ангел.

— Женен ли сте, мистър Кроуел?

— Бях, и то два пъти — отвърна печално Кроуел. — И се каня да го сторя за трети път. Затънал съм до гуша от тия издръжки. — Имаше топчесто, измъчено лице, което приличаше на обелен, развален картоф. Лесли беше казала на Странд, че пишел анекдоти за битови комедии. По лицето на Кроуел можеше да се съди, че професията му е мъчителна. Той плащаше по двайсет долара два пъти седмично за половинчасовите си уроци по музика, така че сигурно бе щедро възнаграден за мъченията си, особено, като се има предвид фактът, че пет пъти седмично посещаваше и психоаналитик. Ето в какво се заключава модерната американска икономика, помисли си Странд. Анекдотчета, кушетки и издръжки.

— Някой ден — казваше му Кроуел — трябва да отидем да си пийнем, за да ме посъветвате как може човек да запази семейството си в днешно време.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна безгрижно Странд. — Късмет. Мързел. Консервативна антипатия към промените.

— Да — рече невярващо Кроуел, като дърпаше топчестите си пръсти. Погледна към вестника, разгърнат на масата. — Още ли имате нерви да четете вестници? — попита той.

— Порок — отвърна Странд.

— Мен направо ме отчайват.

— Седнете, седнете — каза Лесли, щом влезе от кухнята, и донесе чаените прибори и чиния курабийки на един поднос.

Тя наля чая с уверена ръка и гостоприемно усмихната, подаде курабиите. Кроуел тъжно поклати глава.

— На диета съм. Холестерин, кръвно. Обичайните неща.

Странд си взе цяла шепа. Почти не пиеше и никога не беше пушил, но обичаше сладко. От двайсетгодишна възраст не бе наддал и половин килограм и забеляза как Кроуел гледа свъсено купчинката курабии в чинийката му. Кроуел предпочиташе чая с мляко, но когато попита Лесли дали млякото е обезмаслено и тя му отговори отрицателно, той го изпи както беше, без мляко и без захар.

Лесли се поинтересува като домакиня дали Кроуел няма да иска да остави Шопен за известно време и да опита малко Моцарт, но той не се съгласи — Моцарт бил прекалено самоуверен за неговия вкус.

— Свършил е трагично — напомни му Лесли. — И то много млад.

— Трагично или не — отвърна Кроуел, — но винаги е знаел какво прави. Шопен е бил поне меланхоличен.

Лесли въздъхна.

— Както кажете, мистър Кроуел — съгласи се тя. — Следващия вторник ще преминем към валса в ми бемол мажор.

— В главата си — обади се Кроуел — го чувам как точно трябва да звучи. Но никога не се получава така.