Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Малко повече практика — додаде тактично Лесли. Тя имаше нежен мелодичен глас, като тих миньорен акорд от пианото — и ще се получи.

— Сериозно ли говорите, мисис Странд? — попита с укор Кроуел.

Лесли се поколеба.

— Не — каза тя и се засмя.

Странд също се засмя, дъвчейки една курабийка, и накрая и Кроуел се засмя.

Когато той си отиде, Странд помогна на Лесли да отнесе чаените прибори в кухнята. Докато тя си връзваше престилката, той я прегърна отзад и я целуна по врата.

— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита той.

— Шшт! Джими си е вкъщи, а той никога не чука на вратата.

— Не съм казал, че непременно ще го направя. Само че ми се иска.

— Сигурно има някаква причина, за да смяташ, че трябва да ме коткаш днес — рече Лесли и се усмихна. — Или пък си прекарал следобеда особено приятно.

— Направих хубава разходка в парка. Всичко се пълни със сок. — Странд я пусна. — Видях Каролайн да играе тенис.

— Ах, това момиче — възкликна Лесли, — краката й ще станат като на щангист.

— Засега няма такава опасност.

— С кого играеше Каролайн? — Лесли бъркаше в един тиган соса, който вреше на печката.

— Не го познавам — отвърна Странд. — Добре играе. Но доколкото видях — мм, — беше прекалено изтънчен за моя вкус.

— Надявам се, че не си го изгледал с твоя старомоден заплашителен поглед.

— За какво говориш? — възмути се Странд, макар да знаеше много добре какво имаше предвид жена му.

След повече от двайсет и три години брак мненията им все още се различаваха по отношение на правилата за добро държане, особено за младите. Лесли имаше непоколебими либерални разбирания и казваше на мъжа си — понякога това я забавляваше, а друг път не, — че макар между тях да има само седем години разлика, всъщност ги делят цели три поколения.

— Знаеш, за какво говоря — каза Лесли. — Нали съм виждала как сразяваше само с един поглед някои от горките приятели на Елинор, когато момчетата започнаха да я наобикалят. Превръщаше ги в сталагмити, преди да са успели да си отворят устата.

— Трябва да са ми благодарни — отговори Странд, на когото незначителният спор доставяше удоволствие. — Аз ги подготвих за по-късните им изпитания в живота. Спомняш ли си пък какъв беше климатът у вас, когато се появих за първи път?

Лесли се засмя.

— Полярен — отвърна тя. — Едно от нещата, за които ти се възхищавах, бе, че ти сякаш изобщо не го забелязваше. Но тогава беше вече мъж.

— Баща ти ми помогна да стана такъв.

— Е, тогава добре си е свършил работата.

— Благодаря ти, скъпа. — Странд се поклони иронично.

— Както и да е, щом Каролайн иска да играе тенис с някого, който може да й бъде добър партньор, какво значение има какъв е, когато не е на корта? Мисля, че го знам. Каролайн запозна ли те?

— Казва се Стиви. Не счете за нужно да спомене презимето му.

— Стиви. Точно така. Идвал е тук, един-два пъти следобед. Много мило момче.

Странд въздъхна.

— Ако трябваше да воюваш с децата, с които съм по пет дни в седмицата, може би щеше да промениш малко отношението си към невинните младежи.

— Трябва да поискаш да те преместят в някое по-цивилизовано училище — възрази Лесли. — Хиляди пъти съм ти го казвала.

— Кажи го в Министерството на просветата — отвърна Странд и си взе още една курабийка. — За тях няма цивилизовани училища. Както и да е, това предизвикателство ми допада. Всеки може да преподава история в „Сейнт Пол“ или в „Ексетър“. — Не беше съвсем сигурен дали е прав, но думите му звучаха убедително.

— Ти позволяваш на всички да злоупотребяват с теб — подметна Лесли, като бъркаше бързо соса.

Странд отново въздъхна. Този разговор се водеше отдавна между тях.

— Бас държа — каза той, — че жената на Уелингтънския херцог също е смятала, че той позволява на всички да злоупотребяват с него.

Лесли се засмя.

— Когато започнеш да ми даваш примери с исторически личности — рече тя, — знам, че съм загубила спора. Махай се от кухнята ми. Трябва да се съсредоточа върху вечерята.

— Мирише божествено. Какво ще ядем?

— Пица с кълцано телешко. А сега ме остави. Трябва да мисля по италиански.

Като излизаше през вратата, за да се върне обратно в трапезарията, Странд добави:

— Поне трябва да направим така, че да накараме Джими да не отваря вратата, преди да почука. Особено в почивните дни.

— Той е твой син — отвърна Лесли. — Накарай го де — и му махна да върви.

Е, мислеше си той, като седна на масата и взе отново вестника, едно поне е сигурно — има да си говорим за какво ли не.