Кретиен Троа - Персевал, или Разказ за Граала

На път поел той, а пък тя
останала си със скръбта.
И дълго време Персевал
по пресните следи вървял, [3692]
дорде настигнал край гората
кон, който влачел си краката,
и на младежа се видяло,
че тялото изнемощяло, [3696]
ребрата, дето се броят,
на лош стопанин се дължат.
Той бил с нечиста рядка грива,
която хилав врат разкрива, [3700]
със клепнали уши, които
направо падат на очите;
едва крепял се, а когато
вървял, подгъвал си краката. [3704]
Кон, който от умора капва,
а вечер нищичко не хапва,
като че ли под наем взет е,
е само за храна на псета. [3708]
Та както казах, Персевал
настигнал кон изпосталял
със старо, скъсано седло.
То явно за жена било [3712]
и там наистина седяла
една девойка пребледняла,
с вид тъй окаян, тъжен, жалък,
че може би светът е малък, [3716]
за да откриеш като нея.
Тя би била направо фея,
да беше под звезда щастлива!
От роклята й парцалива, [3720]
покрита с кръпки извехтели,
навън гърдите й висели.
Била моминската й плът
във рани, сякаш че върхът [3724]
на остър нож там бил играл.
Ликът изглеждал загрубял
от пек, от вятър и от студ,
от тежък непосилен труд. [3728]
Била разчорлена косата,
до болка стисната устата,
а от очите натъжени
се ронели сълзи солени [3732]
и те оставяли следи
по мършавите й гърди
и по-надолу, по бедрата,
та даже и по колената. [3736]
Ако видът й будел жал,
какъв ли камък е тежал
в душата й? Щом приближил,
младежът като смазан бил [3740]
от този неин вид измъчен.
А тя веднага с жест несръчен
понечила да се обърне
и голотата да загърне. [3744]
Ала напразно — тук ще скрие,
а там пак голо ще открие.
Така я сварил Персевал,
в душата си почувствал жал, [3748]
разбирайки какво страдание
издава нейното ридание.
А в плен на своите неволи,
започнала тя да се моли [3752]
на Господ: — Боже, докога
ще ме измъчваш все така?
Нима заслужила съм с нещо
това страдание зловещо? [3756]
С какво се, Боже, провиних
и пред кого ли съгреших?
Прати ми някой, дай съвет
да се спася от този гнет. [3760]
Или ти сам освободи ме
от този, който позори ме.
Ни той ще се смили над мен,
ни бих могла аз някой ден [3764]
от него нейде да се скрия,
а и не ще да ме убие.
Дали за да ме изтезава
той непрестанно настоява [3768]
при него да стоя насила?
И да съм с нещо съгрешила,
той можеше да се смили
над младостта ми. Та нали [3772]
платих му с болка и тъга!
Дали изобщо досега
той в мене нещо е обичал,
щом на тегло ме днес обрича, [3776]
без да изпитва капка жал?
Дошъл при нея Персевал
и рекъл: — Ах, девойко драга,
Всевишният да ви помага! [3780]
При този поздрав тя навела
глава и с тъжен глас подела:
— Сеньор, Бог здраве да ти дава,
каквото искаш, то да става. [3784]
Но с тези думи май сгреших.
Той изчервил се до уши
от срам и казал: — Драга моя
приятелко, какъв е тоя [3788]
строг упрек към самата вас?
Не съм ви виждал още аз,
не съм ви причинил злина.
— При моята злочестина, [3792]
сеньор, от страх се изпотявам,
когато някой приближава:
дори почтен да е, не знам
не следва ли позор и срам. [3796]
— Аз сигурно по невнимание
в душата ви негодувание
съм предизвикал. Тука ида,
но не със цел да ви обидя, [3800]
а просто в пътя си вървях.
В момента, в който ви видях
нещастна, бедна, изтерзана,
реших, че няма да престана [3804]
злосторника да търся. Тук
за мене няма изход друг.
— Сеньор, за бога, замълчете
и ме на мира оставете. [3808]
Вървете си по своя път,
че тука дебне ви грехът.
— Но аз не знам какво налага
да си вървя оттук веднага. [3812]
Достатъчно съм смел и як,
пък и не ме преследва враг.
— Идете си, сеньор, защото
ще ви споходи лесно злото: [3816]
че може да ви изненада
Надменния и от засада
да ви убие като куче.
Той като че ли е научен [3820]
на бой със всеки да налита.
Когато някой се опита
на пътя нещо да ми каже,
той мигом може да го смаже — [3824]
така уби един наскоро.
Понякога на разни хора
съвсем подробно той разказва
защо сурово ме наказва. [3828]
Дорде се вайкала горката,
Надменния откъм гората
се появил със гръм и трясък
и налетял през прах и пясък [3832]
на Персевал: — Ехей, защо ти
си спрял девойката? Горко ти!
Нахалнико, ще си платиш,
че с нея дръзна да стоиш. [3836]
Дошъл е сетният ти час.
Преди със теб да свърша аз,
ще ти разкажа най-подробно
защо възмездие подобно [3840]
налагам й. И ти тогава
ще разбереш защо такава
е участта й. Бях в гората
и бях оставил в мойта шатра [3844]
ей тази тук девойка жалка
съвсем сама, ала след малко
дошъл един уелсец там.
Отгде се появил — не знам, [3848]
знам само, че той уж насила
целунал я. Да беше скрила
от мене как е продължил!
Не се е той задоволил [3852]
с целувка. Зная аз добре,
че няма как с това да спре.
Едната крачка друга води.
Защо мъжът с жена ще ходи, [3856]
щом до целувка стига само?
Къде е мъжествеността му,
щом като спира той дотук?
Да го разправя тя на друг! [3860]
Когато се реши жената
да си даде на мъж устата,
тя склонна е, това го знам,
да продължат и по-натам. [3864]
Ако оказва съпротива,
повтаряйки „Недей, не бива!“,
целта й с да заблуждава.
Тя иска все да побеждава. [3868]
Единственото изключение
е само при това сражение:
тя драска, хапе настървена,
а иска да е победена. [3872]
Защото явно предпочита
насилието да изпита:
не иска длъжна да остава 85.
И следователно тогава [3876]
тя със уелсеца е спала
и пръстена си му е дала,
а той й беше дар от мен.
Та затова бях разярен! [3880]
Преди туй, колкото си щял,
той на софрата пил и ял… 86
От казаното ясно става
каква отплата заслужава. [3884]
Човек за лудостта си плаща,
та друг път да не се захваща.
Естествено, че побеснях,
когато всичко разгадах, [3888]
и се заклех, че занапред
ще я науча аз на ред:
ни зоб на коня й ще давам,
ни вече ще го подковавам, [3892]
а пък на нея ще престана
пари да давам за премяна,
преди да съм обезглавил
тоз, който я е опетнил. [3896]
Той свършил своята история
и Персевал му отговорил:
— От днес нататък, драги, знай,
че трябва да се тури край [3900]
на всичко. Аз целувка взех,
аз пръстенчето й отнех
и със това й причиних
страдание. Да, ядох, пих… [3904]
Ако не седнеш на софрата,
то значи нямаш ум в главата.
Надменния му рекъл: — Браво!
Ти всичко си призна направо. [3908]
След тази изповед, кълна се,
че дните ти ще бъдат къси…
Ти смърт, смърт само заслужаваш.
— Защо ли си въобразяваш, [3912]
че аз съм мекушав и плах? —
отвърнал Персевал без страх.
И всеки спуснал се със стръв
към другия, та удар пръв [3916]
да нанесе… И остриета
се разхвърчали на парчета.
След като падат на земята,
те пак подхванали борбата — [3920]
извадил всеки своя меч
и почнали жестока сеч…
Изобщо не възнамерявам
сега подробности да давам [3924]
как там двубоят се развил.
Най-важно е, че продължил,
дорде Надменния признал,
че другият е надделял, [3928]
че нему славата се пада,
и го помолил за пощада.
Тогава Персевал се сетил
за драгоценните съвети, [3932]
че победителят не бива
противника си да убива,
когато за пощада моли,
и рекъл: — Рицарю, защо ли [3936]
на милостта ми се надяваш,
щом милост ти не проявяваш
към таз, която на страдание
обрекъл си без основание? [3940]
Отвърнал другият: — Тъй много
обичам я, кълна се Богу,
че с вас ще се съобразя
и няма да ви възразя. [3944]
Държах се с нея зле, признавам,
и страшно много съжалявам.
— Иди тогава с твойта дама
днес още в някой близък замък, [3948]
там нека тя да си почине
и болката й да премине.
А после й купи премяна
и тъй, нагиздена, засмяна, [3952]
при крал Артур я заведи,
кажи, че аз съм наредил
на него да се подчиняваш.
Предай му, че го поздравява [3956]
Червения 87. Добрият крал
послуша своя сенешал
и в рицарство ме посвети.
Подробно ще разкажеш ти [3960]
пред всички негови придворни
какви мъчения позорни
наложил си на таз девица.
И нека всички (крал, кралица, [3964]
прислужници, придворни дами)
да разберат за милостта ми
към теб. Сред тези дами има
една със хубост несравнима, [3968]
с необичаен, рядък чар.
На нея залепи шамар
Ке сенешалът за това, че
ми се усмихна кротко. Значи, [3972]
от мене ще я поздравиш
и лично ще я увериш,
че във Артуровия стан
на сенешала грубиян [3976]
ще отмъстя. И ще го сторя —
аз знам добре какво говоря.
А другият, без да се бави,
го уверил, че ще направи [3980]
каквото иска Персевал.
Но преди всичко обещал
девойката да отведе
във замък, за да й даде [3984]
възможност малко да почине
и болката й да премине.
Тя щяла с него да остане,
дордето той от свойте рани [3988]
напълно се възстанови.
— Добър път, рицарю! Върви! —
му рекъл Персевал тогава. —
За мен недей се притеснява: [3992]
все ще намеря някой кът,
където да ме приютят.
Така те двамата си рекли
и като че ли с меч отсекли. [3996]
Сразеният във боя рицар
отвел красивата девица
наблизо до един палат,
приготвил баня, нов халат, [4000]
облякла пищни дрехи тя
и цялата си красота
възвърнала. И те за път
се стегнали, за да вървят [4004]
към Карлион 88, защото там
бил разположил своя стан
Артур с отбраната си свита
(едва три хиляди били те). [4008]
Щом стигнали самия двор,
той рекъл на Артур: — Сеньор,
тук трябва да остана в плен
и вам да бъда подчинен [4012]
за цял живот. Тъй заповяда
младежът, който за награда
от вас оръжие добил
и вие сте го посветил [4016]
във рицарство. — Щом чул това,
поклатил крал Артур глава
и рекъл: — Драги мой, бъдете
добре дошъл и си свалете [4020]
оръжието. Бог да дава
сполука, радости и здраве
на този, който тук ви прати.
Заради него в тез палати [4024]
ви срещам, както подобава.
— Сеньор, аз искам да добавя,
че нужно е преди да снема
доспехите си (щита, шлема), [4028]
с достопочтената кралица
и с прелестните й девици
веднага да се запозная.
Най-вече трябва ми оная, [4032]
която просто се засмяла
и затова от сенешала
получила шамар, горката.
В това й е била вината. [4036]
Той млъкнал. А добрият крал
кралицата си призовал,
учтиво й подал ръка,
поканил той също така [4040]
придворните й дами тук
и щом Артур като съпруг
до себе си я настанил,
Надменният се приближил [4044]
и казал й: — Кралице, вам
ще трябва поздрав да предам
от онзи рицар дръзновен,
от който аз бях победен. [4048]
Изпраща той на вас, кралице,
и тази млада хубавица.
— Ще съм му благодарна вечно!
отвърнала му тя сърдечно. [4052]
А той подробно й разказал
с каква жестокост бил наказал
девойката, как без причина
е страдала една невинна. [4056]
И хронологията спазил…
Показали му после тази,
с която Ке така груб бил
и й плесница залепил. [4060]
Той рекъл й: — Девойко, аз
нарочно пратен съм при вас
от рицар, който ви отправя
привет и много настоява [4064]
да уверя и вас самата,
че той где влезе във палата
на този благороден крал,
когато вече е успял [4068]
да отмъсти на грубияна —
тоз, който ви видял засмяна
и толкова се разгневил,
че ви плесница залепил. [4072]
Тук шутът се развикал пак:
— Ке, мислите, че съм глупак
и казвам нещо много тъпо,
но скоро ще платите скъпо. [4076]
Тогава крал Артур погледнал
към Ке и рекъл: — Колко вредна
постъпка стори ти, човече!
Обиди момъка и вече [4080]
едва ли той ще се завърне.
Най-сетне кралят се обърнал
учтиво към дошлия рицар,
успокоил го, че в тъмница [4084]
за пленник няма да го вземе,
и го поканил да си снеме
доспехите… Тогаз Говен
попитал с вид озадачен: [4088]
— Кралю, ще кажете ли кой
успял е да надвие в бой
достоен рицар като този?
Едва ли в другите чертози, [4092]
и в островите сред морето
намира се лице, което
могло би по кураж и слава
със него днес да се сравнява. [4096]
— Любезни племеннико мой,
и аз не зная кой е той.
Един път само го видях,
но толкова угрижен бях, [4100]
че във ума ми бе мъгла.
А той тогава пожела
да бъде посветен от мен
във рицарство. Бях убеден, [4104]
че несъмнено заслужава
със качествата си такава
висока чест, и рекох: „Брате,
от коня слезте и елате [4108]
при мен, дорде момците знатни
ви донесат доспехи златни.“
Той каза, че би предпочел
на кон да е и би приел [4112]
доспехи, но да са червени.
Единственото снаряжение,
което по вкуса му беше,
навремето принадлежеше [4116]
на рицаря необуздан,
отнел ми златния стакан.
А Ке със своя лош език
му каза: „Брате, в тоя миг [4120]
на тебе кралят предоставя
стакана: значи ти остава
да идеш да го вземеш сам.“
Повярва той, отиде там… [4124]
Как всичко станало, не зная,
научих само, че накрая
младежът със замах фатален
пронизал рицаря нахален [4128]
със копие и го убил.
Тъй се с оръжие сдобил
и оттогава той към мен
е предан, верен и почтен. [4132]
Кълна се във свети Давида,
че много искам да го видя.
Щом трябва, ще прекарам още 89
три-четири безсънни нощи, [4136]
но ще го срещна аз, където
и да се скита под небето 90.
И всеки там бил убеден,
че вече е настанал ден [4140]
за път. И почнали веднага
багаж в сандъците да слагат:
чаршафи, дрехи и завивки,
бельо, възглавници, покривки; [4144]
налагало се всички дружно
да трупат нужно и ненужно.
Един книжовник просветен
едва ли би могъл за ден [4148]
самин, каквото и да прави,
подробен списък да състави
на всичко онова, което
било за този поход взето, [4152]
като че бой им предстоял.
Придворните със своя крал
от Карлион на път поели.
А пък кралицата отвела [4156]
девиците от свойта свита.
Когато вечер мразовита
сковала кралския керван,
край пътя той се спрял на стан. [4160]
А през нощта сняг завалял 91.