О. Хенри - Безсюжетен разказ

За да не би подозрителният читател да захвърли тази книга в ъгъла на стаята, дължа да предупредя овреме, че това не е вестникарски разказ. В него няма да намерите нито всезнаещ редактор по риза, нито начеващ репортер-чудо, току-що дошъл от село, нито сензация, нито дори сюжет — изобщо нищо.

Но ако ми позволите да поставя първата сцена в репортерската стая на „Морнинг Бийкън“, ще ви се отплатя като спазя стриктно изложените по-горе обещания.

Аз работех на парче в споменатия вестник с надеждата да стана щатен. Някой беше разчистил за мен с гребло или лопата малко пространство в края на дългата маса, затрупана с писма, „Конгресни ведомости“ и архивни материали. Пишех какво се мълвеше или говореше гръмогласно в града, изобщо, каквото научех при старателното ми обикаляне на улиците. Редовен доход нямах.

Един ден Трип влезе и се облегна на масата ми. Трип работеше нещо в техническия отдел — то, струва ми се, имаше нещо общо със снимките, защото той миришеше на фотографски химикали и ръцете му вечно бяха оплескани и нацепени от киселините. Около двайсет и пет годишен, той изглеждаше на четиридесет. Половината му лице беше покрито от къси, къдрави червеникави бакенбарди, които приличаха на входна изтривалка, лишена от познатия надпис „Добре дошли“. С блед, болнав и окаян вид, той все се подмилкваше и усърдно търсеше заеми, които варираха от двадесет и пет цента до един долар. Един долар беше границата му. Знаеше размера на своя кредит толкова добре, колкото Националната химическа банка знае, че при надлежен анализ „водата“ ще излезе наяве. Когато седна на масата ми, взе едната си ръка в другата, за да не треперят и двете. Уиски. Придаваше си безгрижен и нахакан вид, който не можеше да измами никого, но пък му помагаше при вземане на заеми, защото предизвикваше жалост.

Този ден бях изкрънкал от касиера аванс от пет сребърни долара срещу материал, приет неохотно от редактора на неделното издание. Ето защо, ако не бях сключил мир със света, то поне бе обявено примирие; и аз с жар започвах да описвам как изглежда на лунна светлина Бруклинският мост.

— Е, Трип — казах, като вдигнах нетърпеливо глава, — как вървят работите?

Този ден той изглеждаше толкова окаян, раболепен, изпит и смазан, колкото не бях го виждал. Несретата му извикваше толкова силно съжаление, че ти идваше да го изриташ.

— Да ти се намира някой долар? — попита Трип с най-раболепния си вид и кучешките си очи, които примигваха в тясното пространство между гъстораслата сплъстена брада и нискораслата сплъстена коса.

— Имам — отвърнах и повторих по-високо и негостолюбиво: — Имам, че и четири отгоре. И мога да ти кажа, че здравата се озорих, докато ги измъкна от стария Аткинсън. А ги изтеглих — продължих, — за да запълня една нужда, една дупка, една необходимост, да посрещна спешен случай, нещо неотложно, за което ми трябват точно пет долара.

Наблягах на всяка дума, воден от предусещането, че още сега ще загубя единия от петте долара.

— Не ми трябва заем — каза Трип и аз си отдъхнах. — Рекох си дали не искаш да те наведа на една хубава история — продължи той. — Приготвил съм ти една, та дрънка. Ще трябва да я разположиш поне на цяла колона. Ще стане бомба, ако я разработиш както трябва. Суровината ще ти струва някъде към един-два долара. За себе си не искам нищо.

Омекнах. Предложението му показваше, че Трип оценяваше миналите мои услуги, макар редовно да ме завличаше. Ако беше достатъчно умен да ми поиска двайсет и пет цента, щеше да ги получи незабавно.

— Е, разказвай — подканих го аз, хванал молива с добре премислен редакторски вид.

— Ще ти кажа — подзе Трип. — Става дума за едно момиче. Красавица. Нещо нечувано, каквото не си виждал. Розова пъпка с капчици роса по нея, виолетка в зелена леха и други такива. Двайсет години е живяла на Лонг Айланд и не е стъпвала в Ню Йорк досега. Попаднах на нея на Трийсет и четвърта улица. Току-що беше пристигнала с ферибота на Ист Ривър. Казвам ти, красавица, способна да отнеме кислорода на всички кислородни води в света. Спря ме на улицата и ме попита къде може да намери Джордж Браун. Представяш ли си, пита ме къде може да намери Джордж Браун в град като Ню Йорк! Да кажеш нещо?

Разговорихме се и разбрах, че идната седмица се готвела да се омъжи за млад фермер на име Дод — Хайрам Дод. Но явно, че Джордж Браун все още държи първото място в младежкото й въображение. Преди няколко години Джордж смазал ботушите си от телешки юфт и заминал да си търси късмета в града. Обаче забравил да се върне в Грийнбърг и Хайрам, вече втори, заел неговото място. Но когато решителният момент наближава, Ада — тя се казва Ада Лоуъри — оседлава някаква кранта, язди осем мили до железопътната гара и хваща влака за града в шест и четиридесет и пет сутринта. Търси Джордж, моля ти се, нали ги знаеш жените, Джордж изчезнал, а тя иска него.