О. Хенри - Незавършен разказ

Ний вече не се вайкаме и не посипваме главите си с пепел, когато стане дума за ужасите на преизподнята. Защото дори проповедниците започват да ни учат, че бог е радий, етер или някаква смес с научно наименование и че най-страшното, което ний, грешните, можем да очакваме, е някоя химическа реакция. Това е приятна хипотеза, но у нас все още има останки от стария добродетелен страх от бога.

Има вече само две теми, на които човек може да говори, без да скъпи въображението си и без опасност да бъде опроверган. Можете да разказвате сънищата си, или — какво сте чули от някой папагал. Нито Морфей, нито папагалът имат право да се явяват в качеството на свидетели, а пък онези, които ви слушат, едва ли ще вземат да се заяждат с вас. И тъй, сюжет на моя разказ ще бъде едно безплътно съновидение, а не бръщолевенията на красивия бърборко, които — за съжаление и с извинение — предлагат доста по-малки възможности.

Сънувах сън, който стоеше дотолкова далеч от съвременното тълкуване на библейските текстове, че беше свързан със старата, почитана и без време загинала теория за страшния съд.

Архангел Гавраил наду тръбата си и онези от нас, които не се отзоваха на призива му, бяха изправени на разпит. Встрани от мен забелязах група професионални поръчители с черно облекло и яки, които се закопчаваха отзад; но, изглежда, имаше нещо нередно с имуществения им ценз, та едва ли щяха да могат да поръчителствуват за нас.

Едно крилато фанте, сиреч ангел-полицай, долетя при мен и ме хвана за лявото крило. Съвсем наблизо стояха, извикани на съд, няколко духа с много заможен вид.

— Вие от тази шайка ли сте? — попита ме полицаят.

— А кои са те? — отвърнах аз с въпрос.

— Ха — учуди се той, — че това са…

Но всичко това не е свързано с темата и само заема мястото, определено, за разказа.

Дълси работеше в универсален магазин. Тя продаваше било ширити, било пълнени чушки, било автомобили, било някакви други джунджурийки, каквито се предлагат в универсалните магазини. От припечеленото Дълси получаваше шест долара седмично. Остатъкът се вписваше в партидата й — графа „да взема“, и в нечия друга партида — графа „да дава“, в главната книга, водена от гос… пардон, ваше преподобие, казвате Първичната Енергия? Добре, значи, в главната книга, водена от Първичната Енергия.

Първата година Дълси получаваше пет долара на седмица. Би било поучително да се знае как е живяла с тези пари. Какво, не ви ли интересува? Много добре, вие вероятно се интересувате от по-големи думи. Шест долара е по-голяма сума. Сега ще ви разкажа как живееше тя с шест долара на седмица.

Един ден, в шест часа следобед, докато забождаше шапчицата си така, че иглата мина едва ли не на косъм от medulla oblongata, Дълси каза на колежката си Сади — момичето, което винаги обръща към купувача левия си профил:

— Знаеш ли, Сади, днес имам среща със Свинчо — ще ме води на вечеря.

— Какво говориш! — възкликна с възхищение Сади. — И това ако не е късмет! Свинчо е екстра момче и винаги води момичетата в екстра заведения. Една вечер беше завел Бланш в „Хофман“, а там има екстра музика и екстра публика. Ще си прекараш екстра, Дълси.

Дълси забърза към къщи. Очите й блестяха, а по страните й се разливаше руменина, която вещаеше близкия разцвет на живота — на истинския живот. Беше петък и тя имаше в джоба си петдесет цента — толкова й беше останало от заплатата за миналата седмица.

По улиците се изливаха потоци от хора, които излизаха от работа. Светлините на Бродуей сияеха и привличаха от мрака нощните пеперуди, които долитаха тук от десетки, от стотици мили, за да минат школата за опарване на крилата. Изискано облечени мъже, чиито лица наподобяваха лицата, които старите, опитни моряци изрязват от черешови костилки, се извръщаха и заглеждаха Дълси, а тя бързаше напред и не им обръщаше никакво внимание. Манхатън, този нощен кактус, вече разтваряше своите мъртвешко бледи, с тежък дъх цветове.

Дълси се отби в един евтин магазин и с петдесетте цента си купи дантелена якичка — имитация. Тези пари бяха определени за друго: петнадесет цента за вечеря, десет за закуска и десет за обяд. Освен това тя мислеше да добави десет цента към скромните си спестявания, а последните пет — да пропилее за дропсови бонбони — онези, от които бузата ти се издува като от зъбобол и които се топят толкова дълго, колкото и трае един зъбобол. Дропсът беше разточителство — едва ли не пир, — но какво е животът без удоволствия?