О. Хенри - Незавършен разказ

Дълси забрави за малко всичко друго, освен че е красива и че животът е готов да повдигне крайчеца на тайнствената си завеса и да й разкрие своите чудеса. Досега нито един мъж не беше я канил на ресторант. Днес й предстоеше да надникне в един бляскав, възхитителен свят.

Момичетата разправяха, че Свинчо бил „арабия“. Значи, ще има разкошна вечеря и музика, ще може да погледа изящно облечени дами и да опита такива лакомства, от които езиците на момичетата се връзват, когато се мъчат да ги назоват. И несъмнено той ще я покани още веднъж.

На една витрина беше видяла синьо костюмче от китайска коприна. Ако всяка седмица отделя не по десет, а по двадесет цента… я да видим… О, ще минат години! Но на Седмо авеню има един оказионен магазин, в който…

На вратата се чукаше. Дълси отвори. Беше хазайката, която й се усмихна фалшиво и се помъчи да подуши не е ли готвено нещо с краден газ.

— Един господин ви чака долу — съобщи тя. — Казва се Уигинз.

Под такова название бе известен Свинчо на нещастниците, които гледаха на него сериозно.

Дълси се обърна към скрина, за да вземе носната си кърпичка, и изведнъж замръзна на място и прехапа устни. Докато се бе гледала в огледалото, беше видяла една приказна страна и себе си — принцеса, току-що събудила се от дълъг сън. А съвсем беше забравила онзи, който не сваляше от нея тъжните си, красиви, строги очи — единствения, който можеше да одобри или осъди нейното поведение. Строен и висок, генерал Кичънър я гледаше от златната рамка с чудните си очи и на хубавото му меланхолично лице се четеше тъжен упрек.

Дълси се обърна като механизирана кукла към хазайката си.

— Кажете му, че не мога да сляза — продума тъпо тя. — Кажете му, че съм болна или нещо подобно. Кажете му, че няма да излизам.

След като затвори вратата и заключи, Дълси се хвърли на кушетката така, че перото й се прекърши, и плака десет минути. Генерал Кичънър беше единственият й приятел. Той беше нейният благороден рицар. Изражението му говореше за някаква скрита мъка, а мустаците му бяха мечта, но Дълси се боеше малко от този строг и все пак нежен поглед. Беше й станало почти навик да си фантазира, че един ден той ще се яви тук и ще я потърси, а сабята му ще подрънква с ботушите. Веднъж, когато някакво хлапе чукаше с верижка по електрическия стълб, тя отвори прозореца и се огледа. Уви, напразно. Тя знаеше много добре, че генерал Кичънър е далеч, чак в Япония, и води своите войски против дивите турци; и че никога няма да слезе заради нея от своята златна рамка. И въпреки всичко тази вечер един негов поглед бе победил Свинчо. Да, поне за тази вечер.

Когато плачът й мина, Дълси стана, съблече хубавата си рокля и облече старото синьо кимоно. Не й се вечеряше. Изпя си два куплета от „Сами“. После насочи цялото си внимание към някаква червена точица на носа си. А след това притегли стола към разклатената маса и си хвърли едни карти.

— Виж го ти, мръсника му! — възкликна тя гласно. — А никога не съм дала повод за такова нещо — нито с дума, нито с поглед.

В девет часа Дълси измъкна от сандъка си тенекиена кутия със сухарчета и бурканче малинов конфитюр и си устрои пиршество. Тя предложи на генерал Кичънър сухарче с конфитюр, но той само я погледна така, както сфинкс би погледнал пеперуда — ако в пустинята има пеперуди.

— Щом не искаш, не яж — каза Дълси. — И недей да важничиш толкова и да ме стрелкаш с тия очи. Живей и ти с шест долара седмично, пък ще те питам дали ще се фукаш толкова.

Дълси се държеше грубо с генерал Кичънър и това не вещаеше нищо добро. После тя захлупи сърдито на скрина Бенвенуто Челини. Но това може да й се прости, защото тя винаги бе вземала Челини за Хенрих Осми, а той не й беше симпатичен.

В девет и половина Дълси хвърли един последен поглед на портретите върху скрина, угаси светлината и се мушна в леглото. Ужасно е да си лягаш и да няма на кого да кажеш лека нощ освен на генерал Кичънър, Уилям Мълдун, Малбъроската херцогиня и Бенвенуто Челини.

Този разказ така и не стига доникъде. Той ще бъде дописан по-късно — някой ден, когато Свинчо пак покани Дълси на ресторант и тя се чувствува по-самотна от всякога, и генерал Кичънър се случи да гледа встрани; и тогава…

Както казах в началото, сънувах, че стоя до група ангели с много заможен вид и един полицай ме хвана за крилото и попита дали съм от тяхната група.

— А кои са те? — попитах го аз.

— Ха — учуди се той, — че това са хората, които наемат на работа момичета и ги карат да живеят с шест долара на седмица. Вие от тяхната шайка ли сте?