О. Хенри - Безсюжетен разказ

Е, кажи ми, можех ли да я оставя да се пилее в този Вълчи град на Хъдсън? Сигурно си е мислила, че първият срещнат, когото попита, ще каже: „Джордж Браун ли? О, да, чакайте да помисля… нисък човек със светлосини очи, нали? Да, разбира се, ще го намерите на Сто двайсет и пета улица, непосредствено до бакалията. Работи на касата в магазина за конска сбруя“. Милата, толкова е наивна и красива. Знаеш ги онези малки крайбрежни селища на Лонг Айланд — една-две пачи ферми, за ловуване, миди и лете около девет посетители по работа. Та това ще да е Грийнбърг, нейното родно място. Но само да я видиш!

Какво можех да сторя? Нея заран нямах пукната пара. А тя беше дала всичко, което имаше, за железопътния билет и с останалите й двайсет и пет цента си беше позволила да си купи дъвчащи бонбони. И току ги вадеше един по един от кесията. Заведох я в един пансион на Трийсет и втора улица и я заложих там. За един долар. Толкова взема на ден Мама Макгинис, в чийто пансион някога живеех. Ще те заведа да го видиш.

— Какви ми ги говориш, Трип? — учудих се аз. — Мислех, че ще ми разкажеш нещо интересно. Та всеки ферибот на Ист Ривър превозва насам или натам момичета от Лонг Айланд.

Преждевременните бръчки на лицето на Трип се вдълбочиха. Изпод сплъстената коса гледаше силно намръщено лице. Той отдели ръцете си една от друга и подчерта отговора си, клатейки показалец.

— Нима не разбираш какъв чудесен разказ може да излезе от това? — ахна той. — Тебе те бива. Любов, романтика, ти знаеш, ще опишеш момичето, ще сложиш за пълнеж нещо за голямата любов, ще подхвърлиш някоя и друга смехория, да речем, ще подкачиш онези от Лонг Айланд за тяхната наивност и… какво да ти обяснявам, ти най-добре знаеш. И положително ще получиш поне петнайсет долара. А на тебе ще ти струва около четири. Единайсет долара чиста печалба.

— Как така ще ми струва четири долара? — попитах, изпълнен с подозрения.

— Един долар за госпожа Макгинис — отговори мигновено Трип — и два долара за билета за връщане на момичето.

— А четвъртият? — попитах, като пресмятах бързо наум.

— Един долар за мене, за уиски — отвърна Трип. — Сещаш ли се?

Усмихнах се многозначително и разперих лакти, сякаш се готвех да възобновя писането си. Но това мрачно, низвергнато, ръбато, раболепно, лукаво човече оставаше непоклатимо. Изведнъж челото му залъщя от пот.

— Не разбираш ли — каза с отчаяно спокойствие, — че това момиче трябва да се върне у дома веднага, не довечера и не утре, а веднага. Аз с нищо не мога да й помогна. Нали знаеш, че съм главен секретар на Клуба на несретниците. Мислех си, че ще можеш да напишеш едно разказче за вестника и да изкараш някой и друг долар. Независимо от това, не ти ли е ясно, че тя трябва да се прибере у дома, преди да се е мръкнало?

И ето че започнах да изпитвам онова тъпо, тягостно, подтискащо усещане, известно като чувство за дълг. Защо това усещане трябва да се стоварва тъй с цялата си тежест? Дадох си сметка, че този ден ми е писано да дам немалка част от моите изкарвани с пот средства за спасяването на Ада Лоуъри. Но се заклех мислено, че тоя номер с долара за уискито на Трип няма да мине. Нека се прави на рицар за моя сметка, но никакво поркане след това в чест на моята слабост и лековерие. С нещо като студен гняв си сложих палтото и шапката. Трип, по-нисък от тревата, напразно умилкващ се, ме заведе с трамвай до заложната къща за хора на Мама Макгинис. Билетите платих аз. Лъхащият на колодий Дон Кихот и най-дребната монета очевидно никога не бяха се срещали.

Трип дръпна връвчицата на звънеца над вратата на скапания неизмазан отвън пансион. При едва чутия звън той побледня и се сви като заек, който се готви да хукне при лая на ловджийско куче. Представих си какъв живот е водил, обземан от ужас щом чуе стъпките на хазяйките си.

— Дай ми бързо един долар! — каза Трип.

Вратата само се открехна. На прага стоеше Мама Макгинис с бели очи — да, казах бели — и жълто лице и придържаше към врата си с една ръка мръсна розова роба. Без да продума, Трип подаде долара през пролуката и това ни осигури входа.

— Тя е в гостната — каза госпожа Макгинис и обърна към нас гърба на робата си.

В мъждивата гостна момичето седеше край попуканата мраморна маса в средата, плачеше кротко и дъвчеше бонбони. Безупречна хубост. Сълзите правеха блестящите й очи още по-блестящи. Когато дъвчеше бонбон, движението й напомняше само поезия и човек завиждаше на безчувствения бонбон. Вечерният здрач на възраст пет минути вероятно зовеше на сън деветнайсет-двайсетгодишната Ада Лоуъри. Представиха ме и бонбонът остана пренебрегнат, докато тя прояви към мен простодушен интерес, какъвто едно кутре (носител на награда) отделя на лазещ бръмбар или на жаба.