Кретиен Троа - Персевал, или Разказ за Граала

Младежът в този миг видял,
че въглищар по пътя ходи
и своето магаре води [836]
и го попитал: — Хей, човече,
навярно идваш отдалече…
Да знаеш някой път по-кратък
за Кардуел, че май нататък [840]
е крал Артур? За чест и слава
достоен рицар там се става.
— Върви по този път, дордето
съгледаш крепост край морето — [844]
отвърнал бързо въглищарят. —
Там може крал Артур да свариш
ту радостен, ту тъжен той е.
— Защо? Причината в какво е? [848]
— Веднага ще ти отговоря:
Артур със верните си хора
над крал Рион спечели бой
и затова се радва той. [852]
Ала проблеми му създават
бароните; те настояват,
без да изпитват угризения,
да идат в своите имения. [856]
И кралят много негодува.
Младежът сякаш че не чувал —
пак нетактичност проявил,
ала все пак доволен бил, [860]
че знае в кой път да поеме,
за да пристигне там навреме.
Брега щом стигнал, той видял
дворец е висок защитен вал [864]
и тъкмо в същия момент
от портите, въоръжен,
млад, силен рицар се задал.
Във лявата ръка държал [868]
той щита, шлема и юздата,
а в дясната — бокал в позлата.
И цялото му снаряжение
блестяло в чудно отражение. [872]
Младежът го харесал много
и си помислил: — Ех, да мога
от краля в дар да имам аз
това оръжие! Тогаз [876]
тук на земята никой няма
да чувства радост по-голяма.
И той се втурнал по посока
на замъка и с два-три скока [880]
пред рицаря се озовал.
Веднага рицарят го спрял
и строго рекъл: — Чакай, стой!
При крал Артур ли, друже мой? [884]
— Да, ще му искам позволение
за чудното ви снаряжение.
— Ако е тъй, недей отлага,
върви и връщай се веднага. [888]
На този лош и долен крал
да кажеш, че съм ти предал
да ми отстъпи сам земята.
В противен случай, нека прати [892]
тук някой да я защитава.
Не вярва ли, кажи тогава,
че аз съм този рицар смел,
бокала с виното отнел. [896]
На храстите да бе говорил,
той много по-добре би сторил…
Отминал момъкът и ето,
че той пристигнал там, където [900]
Артур и свитата му цяла
в голямата приземна зала
(със точна форма на квадрат)
били се сбрали за обяд. [904]
Младежът наш на кон решил
да влезе… Крал Артур се бил
отпуснал в мисли. Той седял
на мястото си и мълчал, [908]
а всички други със наслада
си продължавали обяда 48 48 Ст. 910: Кралската трапеза е централно място в Артуровия двор. Нещо повече: в двора — идеализирано пространство на власт — пиршеството, веселието и игрите около тях се явяват основно занимание на Артур и рицарите на Кръглата маса. Пиршеството е тясно свързано с приключението. В редица романи Артур сяда на масата, но отказва да яде, докато не научи за — или докато не се случи — ново приключение. Така кралският банкет се явява генератор на една специфична събитийност. .
Но момъкът не знаел кой
е крал Артур, та нему той [912]
любезен поздрав да отправи.
Йоне тогава се изправил,
в ръката си голям нож хванал.
— Щом, драги мой, си тъй застанал [916]
и нож държиш, кажи поне
кой тук е кралят. — А Йоне
учтиво казал му: — Как кой?
Та ето краля, друже мой. [920]
Младежът, щом се приближил,
Артур учтиво поздравил,
но кралят в мисли бил потънал,
внимание не му обърнал. [924]
Младежът се опитал пак
за поздрав да направи знак,
но кралят си останал ням.
Младежът рекъл си: — Не знам [928]
как кралят, който не говори,
от някой млад човек ще стори
смел рицар. Туй не е възможно 49 49 Ст. 931: Изисканото говорене е важна рицарска добродетел. Мълчанието на краля е абсурдно, защото е несъвместимо с рицарския кодекс, олицетворяван от него. Очевидно Кретиен се стреми да разчупи застиналия образ на суверена. Впоследствие рицарското безмълвие като признак за незрялост и несъвършенство ще бъде илюстрирано от неадекватното поведение на Персевал в замъка на Бланшфльор (ст. 1860–1864) и в замъка на Граала (ст. 3243–3253). .
И вече малко разтревожен, [932]
на коня дръпнал той юздата
за връщане, но в бързината
съборил шапката на краля
върху софрата да се валя. [936]
Сам крал Артур със изненада
видял как шапката му пада,
от мислите си се отърсил,
със поглед момъка потърсил [940]
и казал му със глас приятен:
— Добре дошъл при нас, мой брате
Простете ми, че си мълчах:
но в размисъл потънал бях. [944]
От мисли мрачни бях обзет,
защото моят враг заклет
от нивите ми иска дял,
говори като полудял, [948]
че всички му принадлежат.
Червения го май зоват,
от Генгеройската гора е.
Кралицата, дори и тя е [952]
сега при нас — да ни окаже
подкрепа в този миг тъй важен.
Доколкото засяга мен,
не съм чак толкова смутен [956]
от думите, които рече
тук онзи рицар. Ала вече
не издържах, щом тоз нахал
заля със златния бокал [960]
кралицата. Ах, колко долно
постъпи! Колко ми е болно 50 50 Ст. 962: Крал Артур олицетворява рицарската общност, но не отстоява с дела нейния морал. Той е по-скоро абстрактен принцип на рицарството и често проявява изненадваща пасивност. Затова честта на двора или на кралицата трябва да бъде защитавана от други рицари. Подобна е също изходната ситуация в Ланселот, Рицаря с каруцата , когато дръзкият Мелеаган отвлича кралица Гениевра пред очите на Артур и на целия двор. Тогава от краля се очаква не да отговори лично на предизвикателството, а да определи шампиона на общността, т.е. рицаря, който ще брани и отмъщава за обруганата кралска чест. !
Тя тъй жестоко се обиди,
че в свойта стая си отиде [964]
веднага, с накърнена чест.
Ах, как ли ще се чувства днес?
А пък младежът се прозявал —
дори и пет пари не давал [968]
за болката на този крал,
и не усетил капка жал
за поруганата кралица.
— Кралю, от мен сторете рицар — [972]
изтърсил момъкът припряно.
Лицето му било огряно
от две усмихнати очи.
И кой ли ще го уличи [976]
във глупост, та нали наглед
бил благороден и напет!
— Мой друже, слезте на земята.
му рекъл кралят, — а юздата [980]
на коня на слугата дайте,
той сам ще се погрижи. Знайте,
че тук ще ви окажем днес
е господна воля кралска чест. [984]
Младежът рекъл му: — Простете,
нали си бяха на конете
онези рицари в гората?
Защо аз трябва на земята [988]
да сляза? Не, не ща! За Бога,
я действайте, че бързам много!
— Да — казал кралят, — друже драг,
ще действам аз и още как, [992]
щом имате такъв стремеж.
— Но — рекъл нашият младеж, —
не рицар най-обикновен,
а като Рицаря Червен. [996]
Пред замъка той скоро беше
и златния бокал държеше.
Оръжието му от вас
бих искал да получа аз. [1000]
Щом сенешалът 51 51 Ст. 1001: Сенешал (от лат. Senescalus — най-възрастният) — най-високата длъжност в кралския двор през Ранното средновековие. Сенешалът ръководи интендантството, администрацията, а при отсъствие на краля го замества като главнокомандващ армията. Филип-Август премахва тази длъжност в края на XII в. (1185). чул това,
ядосан завъртял глава
и рекъл: — Друже мой, идете
при него и си го вземете. [1004]
Наглед сте на това способен
и случай имате удобен.
По-бързо, време не пилейте!
— Ке 52 52 Ст. 1008: Според История на британските крале от Джефри Монмътски (1135) Ке е млечен брат на Артур. По съвет на вълшебника Мерлин, Игерна, майката на Артур, поверява извънбрачния си син на грижите на родителите на Ке. В романите на Кретиен дьо Троа Ке е своеобразен антикуртоазен герой, отличаващ се с невъздържаност, самохвалство, грубост, присмехулство — все качества, несъвместими с представата за куртоазната рицарска етика. — рекъл крал Артур, — недейте [1008]
да се държите заядливо!
Не можете ли по-учтиво?
От тези думи на младежа
и аз разбрах, че е невежа. [1012]
Ала кой би твърдял, че той
не е от благороден сой.
Как може подбиви такива
към непознат! Така не бива! [1016]
Тук недостойното държание
е плод на лошо възпитание,
а този момък според мен
би станал рицар смел, почтен. [1020]
На честен мъж не подобава
да обещава, без да дава.
Щом пред приятел се вречеш,
ще изпълняваш, щеш не щеш — [1024]
неудържано обещание
си е направо наказание.
Нали съм казвал неведнъж
на вас, че ако някой мъж [1028]
обета си не изпълнява,
сам себе си той заблуждава,
отблъсква близките си хора
и тъй навлича си позора. [1032]
Но докато добрият крал
говорел, момъкът видял
девойка стройна, нежна, мила,
която всеки би пленила. [1036]
Той поздравил я, а в замяна
отвърнала му тя засмяна:
— Бъди от Бог благословен!
Заклевам ти се, че за мен [1040]
не ще да има в този свят
по-храбър рицар, по-сърцат
от теб. Ще се прославиш, знай,
и тука, и в далечен край. [1044]
И тя в усмивка засияла,
ощастливена се засмяла
за първи път от цели шест
години… Ке, от яд обзет, [1048]
плесница силна й ударил,
но да повтори той не сварил,
защото вече на земята
лежала просната момата. [1052]
Ке хладнокръвно се обърнал
накъм камината и зърнал
един шут и с ритник тогава
го пратил в живата жарава, [1056]
защото шутът непрестанно
повтарял нещо доста странно:
— Това момиче ще се смее
едва когато доживее [1060]
да види рицар смел, прославен
комуто тука няма равен 53 53 Ст. 1062: Девойката, която не се е смяла шест години, и шутът са две скачени фигури — на вечната меланхолия и на вечния смях. Девойката стои типологично по-близо до келтската традиция, доколкото е подвластна на своеобразна забрана (келтското „гейс“) да не се смее, докато не се появи най-добрият рицар. Шутът е по-скоро продукт на християнското схващане за лудостта като последица от Божията благодат, изпратена на грешника за неговото спасение. Така се обясняват пророческите способности на лудия, който предсказва бъдещото наказание за Ке(ст. 1264–1273). .
И шутът все така крещял…
А момъкът в тоз миг вървял [1064]
със своите кроежи скрити
на оня рицар по следите.
Йоне отлично знаел как
младежа наш по път най-пряк [1068]
да изпревари, та по-скоро
да се завърне с вести в двора.
През тайни входове той минал
пресякъл някаква градина [1072]
и на открито се оказал.
И рицарят бил там излязъл —
в очакване на бойна слава.
Дошъл и момъкът тогава [1076]
оръжието му да вземе.
Червения съвсем навреме
бил сложил златния бокал
встрани, младежът го видял [1080]
и рязко казал му: — Преди
минути кралят нареди
оръжието да дадете
на мен. По-бързо го свалете! [1084]
Тогава рицарят запитал:
— А кой ще влезе в бой в защита
на краля! Кой ще се намери
с мен силите си да премери! [1088]
Младежът рекъл докачен:
— Шега не си правете с мен!
Оръжието докога
ще чакам? Дайте го сега! [1092]
Веднага! Тъй е наредено.
— Младежо, питам те почтено:
от името на краля кой
ще дръзне с мен да влезе в бой? [1096]
— Я времето не ми губете,
оръжието отстъпете,
че щом се бавите, тогаз
и сам ще си го взема аз. [1100]
Но рицарят бил тъй ядосан,
че не повторил пак въпроса,
на копието с дръжката
ударил го той мъжката. [1104]
Младежът, който нямал броня,
се свлякъл тутакси от коня
със остра болка във гърдите,
погледнал рицаря сърдито [1108]
и вече тройно разгневен,
като видял, че е ранен
(от болка той дори не ахнал),
със копието си замахнал [1112]
към рицаря и го забил
в главата му. Тъй точен бил,
че да удари не повторил:
такава рана той отворил, [1116]
че кръв потекла на талази.
Как рицарят да се предпази?!
Той паднал мъртъв на земята…
Така приключила борбата: [1120]
младежът в миг от коня скочил,
към падналия се насочил,
отнел му щита, после шлема
направил опит да му вземе, [1124]
но да го махне не успял.
И меча също пожелал —
от ножницата многократно
го дърпал, но безрезултатно. [1128]
И вече щял с един замах
да го захвърли, но чул смях —
Йоне го гледал как се сили
и го попитал: — Друже мили, [1132]
кажете ми какво ви става?
Това не ви ли се удава?
— И сам не зная. Бях решил,
че кралят ми е подарил [1136]
оръжието, ала ето,
че май ще трябва на парчета
трупът му да се насече
(като че в пещ ще се пече): [1140]
със меча за да се сдобия,
наложи се да го убия.
Йоне му рекъл: — Лесно мога
да му го взема. На тревога [1144]
сега недейте се поддава.
— След като можете, тогава
по-бързо действайте! — отсякъл
младежът. И Йоне съблякъл [1148]
напълно рицаря убит —
и шлем, и ризница, и щит
в ръцете си младежът стискал.
Но в този миг той не поискал [1152]
да сложи рицарските дрехи
наместо своите доспехи.
Коприненото наметало
от рицаря не би стояло [1156]
добре на момъка. Не, не!
Каквото да твърдял Йоне,
той нямало да позволи
обущата му да свали. [1160]
— Шега си правите, изглежда.
Не мога здравите одежди,
които ми добре стоят,
да ги захвърля насред път. [1164]
От думите ви тъй излиза…
Нима конопената риза
за друга ще сменя, по-мека?
Наметка ли да сложа лека [1168]
и да оставя тук онази,
която от дъжда ме пази?
По дяволите който смята,
че моите дрехи на земята [1172]
ще хвърля, за да взема чужди!
Луд от съвети няма нужда —
оръжие той искал само… 54 54 Ст. 1175: Персевал надява рицарските доспехи върху грубите дрехи, ушити от майка му — бурлесков жест, с който Кретиен намеква за несъвместимостта между майчините съвети и рицарското призвание.
Йоне склонил пред твърдостта му [1176]
(било излишно да се спори),
поставил лъскавите шпори
върху обущата от кожа,
а после ризницата сложил, [1180]
и шлема му нахлузил лесно
(а той отивал му чудесно),
на кръста меча му пристегнал
(и той като излят прилегнал), [1184]
след туй пък му показал как
на стремето да слага крак
и как на коня да се мята
(това не му било познато). [1188]
Накрая копие му дал,
и във момента, в който щял
да тръгва, чул гласа му: — Аз
дарявам коня си на вас; [1192]
макар че е неудържим,
не ще ми е необходим.
А вие краля поздравете
и му бокала занесете. [1196]
А пък девойката, която
получи удар по главата
от сенешала, нека знае,
че той един ден ще се кае: [1200]
е такъв обяд ще го гостя,
че тройно ще му отмъстя.
Йоне тогава обещал
да върне златния бокал [1204]
и с думи топли и добри
девойката да ободри.
И всеки своя път си хванал…
Когато пред Артур застанал, [1208]
Йоне веднага му подал
в ръката златния бокал
и рекъл: — Сир, бокала! Ето!
Изпраща ви го този, дето [1212]
заслужи рицарската чест.
— Но кой е станал рицар днес? —
попитал кралят с изненада.
— Сир, тази чест сега се пада [1216]
на онзи момък, който влезе
при вас на кон и пак излезе.
— Говориш за един абдал,
безцеремонно настоял [1220]
оръжието да му дам
на онзи рицар, който срам
и неприятности ни носи?
— Да, сир, за него е въпросът. [1224]
— Как взе той златния бокал?
Едва ли с рицаря-нахал
поддържали са дружба стара?
— О, не! Младежът го накара [1228]
с живота си да заплати.
— Но как се случи, разкажи.
— Сир, аз дори и не разбрах:
най-неочаквано видях, [1232]
че рицарят започна пръв,
а после цял потъна в кръв:
младежът просто се обърна
и хубавичко му го върна — [1236]
със удар му разби главата
и онзи падна на земята.
Артур упрекнал сенешала:
— Ах, Ке, не чакайте похвала [1240]
от мен! Когато се обади,
гласът ви все ни носи свади.
От рицар днеска той лиши ме,
с чест защищавал мойто име. [1244]
— И друго, сир, кълна се вам,
че той помоли да предам
и на момичето, което
Ке днес удари по лицето, [1248]
че той ще отмъсти за нея
и ще накаже сам злодея.
Бъдете сигурен в това!
Чул шутът тези му слова [1252]
(край огъня, където бил),
до краля бързо приближил
и рекъл с радост на сърцето:
— Сир, Бог ми е свидетел. Ето, [1256]
че вече сбъдват се знамения
за страховити приключения
и те ще се повтарят често
и ще се отразят злочесто [1260]
на някои. И ще проклина
Ке онзи ден, когато зина
да клевети, че и до бой
достигна в злобата си той. [1264]
Обидата до седем дена
ще бъде скъпо възмездена:
ще си плати той, че ме ритна,
че на девойката налитна, [1268]
че повали я със плесница.
Ке скоро своята десница
ще види сам на две пребита
и ще я носи в лакът свита [1272]
поне шест месеца… Пък нека
отплатата да му е лека!
Не ще му се размине тя.
Когато Ке дочул вестта, [1276]
че чака го направо ад,
без малко шута щял от яд
да умъртви на място там,
без да му мисли. Но от срам [1280]
пред краля, примирил се той
и се разминало без бой.
Артур му рекъл: — Ке, злочест
направихте деня ми днес. [1284]
На момъка да бяхме ние
показали как да се бие,
как копието да върти,
как с щита да се защити… [1288]
Какъв смел рицар би излязъл!
Поне до днеска е показал,
че не владее занаята,
че липсва сръчност на ръката [1292]
при нужда да размаха меча…
А ето че кон язди вече
със риск разбойник посред пладне
отнякъде да го нападне, [1296]
и силом коня му да вземе
или да го срази без време.
Той глупав си е като патка
и би загубил всяка схватка. [1300]
Така, обзет от съжаление,
от болка и от умиление,
не знаел кралят що да стори
и просто секнал да говори. [1304]