Кретиен Троа - Персевал, или Разказ за Граала

Когато рано сутринта
звучи на птици песента,
когато се събужда всичко
(гори, поля, цветя, тревички 37 37 Ст. 72: Разказът започва с мотива за пролетното пробуждане ( reverdie ), почти задължително общо място в куртоазната лирика като прелюдия към разкриването на любовното чувство на поета. ), [72]
зората щом е запламтяла,
там, в равнината запустяла,
под небосвода светло син
един младеж, вдовишки син, [76]
три копия 38 38 Ст. 77: Става дума за къси копия ( javelot ), използвани главно за лов, докато рицарят си служи с дълго копие ( lance ). Вж. също ст. 200–201. в ръката взел,
ловджийския си кон извел,
седло му сложил сам, излязъл
от майчиния дом и казал, [80]
че ще отиде там, където
е овес засято е полето
и хората орат отрано
с дванайсет вола и шест брани. [84]
Едва навлязъл той в гората
и в миг усетил как душата
се пълни с чувство най-прекрасно
от хубавото утро ясно [88]
и веселия птичи глас.
Така изпаднал той в захлас
от песните и от лъчите,
че снел от своя кон юздите [92]
да попасе трева зелена,
и с ловкост необикновена
взел копията и поред
замятал ги: едно — напред, [96]
едно — назад, едно — нагоре…
И не усещал той умора.
Но както хвърлял устремено,
пет рицари въоръжени [100]
откъм гората се задали,
е оръжието си дрънчали
и вдигали страхотен шум,
напредвайки по своя друм. [104]
Ту копие о някой бук
се удряло с пронизващ звук,
ту щит, докоснал дъбов пън,
издавал глух метален звън: [108]
във хор оръжия и клони
ехтели вред под небосклона.
Като разбрал от тази врява,
че група воини приближава, [112]
младежът почнал да се вайка:
— Да, спомням си как мойта майка
ми казваше, че се страхува,
когато дяволи върлуват, [116]
че щом ги някой тук съзре,
да се прекръсти е добре.
Но аз не бих поел обет
да следвам нейния съвет [120]
и сам ще победя без страх
най-силния от всички тях;
така останалите вече
от мен ще бягат надалече. [124]
Та ето за каква победа
мечтал, преди да ги съгледа
младежът наш. Ала когато
показали се от гората [128]
бойците с ризници блестящи,
с оръжията си звънтящи
и с нови копия, каквито
не са му виждали очите, [132]
и всичко светело в зелено,
в сребристо, в аленочервено
под слънцето на онзи ден,
младежът, явно възхитен, [136]
възкликнал силно: — Боже мили,
пред мене са се появили
пет ангела!… Аз сторих грях,
че виждах дяволи във тях. [140]
И колко права беше мама,
когато казваше, че няма
от тях по-висши същества
освен Бог. Но нима това, [144]
което виждам в този час,
не е Бог, слязъл между нас,
защото между тях съзирам
един, когото аз намирам [148]
божествен. Господи прости!
Той тъй над другите блести,
че нямат и десета само
от хубостта и прелестта му. [152]
Макар че мама ме възпита
как трябва Бог да се почита,
да се прославя и обича,
пред този бог ще коленича. [156]
Не пред Всевишния. — Веднага
младежът, както се полага,
молитви почнал да реди,
тъй както майка му преди [160]
го учела. Щом го видял,
водачът воините си спрял
веднага е думите: — Не бива
към него никой да отива, [164]
че той, какъвто си е плах,
ще вземе да умре от страх,
без дума да е промълвил.
След туй водачът приближил [168]
и рекъл му: — Защо стоиш
така? От мен ли се боиш?
— Не ме е страх, ала желая
от вас самия да узная [172]
не сте ли вие Бог 39 39 Ст. 173: Посредством реакцията на простодушния момък Кретиен иронично отъждествява рицарството с божественото. Развитието на сюжетната линия не само ще опровергае подобно оприличаване, но и ще внуши идеята за невъзможното извисяване до божественото със средствата на традиционното рицарство. . — Но как!
— А кой сте? Нека знам все пак.
— От рицарите съм. — Пък аз
не съм видял до този час [176]
оттук жив рицар да минава…
За тях не се и споменава —
отвърнал момъкът учтив. —
Дори от Бог сте по-красив!… [180]
Защо не съм с подобен лик!
Ала водачът в този миг
запитал го: — Ти днес тъдява
не си ли виждал да минават [184]
пет рицари и три моми?
Но друго бил си наумил
да разбере сега младежът,
оръжието му разглеждал [188]
и в плен на истинска възхита,
не се сдържал да го попита:
— Щом вие рицар се зовете,
сир, моля ви се, обяснете [192]
какво в ръката си държите?
— Та аз самият новините
от теб очаквам да науча,
приятелю, във този случай, [196]
а ти въпроси ми задаваш! —
отвърнал рицарят тогава. —
Това се копие нарича.
— Но то на мойте не прилича… [200]
За хвърляне ли също служи?
— Какво говориш, млади друже!
Със него удря се отблизо.
— Тъй както казвате, излиза, [204]
че с мойте копия ще мога
аз да убия сам по-много
животни, даже отдалече,
тъй както с лък. — Я чуй, човече, [208]
от твоите не се нуждая.
За рицарите аз желая
от теб да разбера къде ли
момичетата са отвели? [212]
Ала младежът хванал щита
и все тъй продължил да пита:
— Ами това, сир, за какво е?
— Ти, друже, все за нещо свое, [216]
разпитваш… Аз бих искал сам
от тебе нещо да узнам.
Понеже си ми симпатичен,
макар и твърде нетактичен, [220]
ще отговоря: щит това е.
— Щит? — Да. Та всеки рицар знае,
че много му е нужен щитът.
Това е сигурна защита. [224]
От ударите вражи той
предпазва ме при всеки бой.
Без щит не може, друже, знай!
Затуй ценя го аз безкрай. [228]
Онези рицари, които
встрани стояли страховито,
при своя господар решили
да идат. Като приближили [232]
до него, с любопитство живо
подхванали нетърпеливо:
— Сеньоре, на какво разчита
уелсецът? Какво ви пита? [236]
— Какво ли? — рекъл господарят, —
та той не ще да отговаря
и страшно много настоява
подробно да му обяснявам [240]
защо е нужна всяка вещ.
— Сир, този явно е невеж.
Уелсците са поначало
глупаци. Този тук едва ли [244]
ще е по-умен от кокошка.
Какъв ли смисъл има още
да губим ценното си време!
За луди някой ще ни вземе. [248]
— Навярно прави сте. Но аз
на път не ще поема с вас,
преди да му представя вещо
как служим си със всяко нещо. [252]
И към младежа се обърнал:
— Прости ми, друже, ще се върна
пак на въпроса си дали
пет рицари и три моми [256]
тук някъде не си видял.
Но момъкът го задържал
за ризницата и попитал:
— Сир, тази дреха как е шита? [260]
Кажете за какво ви служи?
— Нима не знаеш, млади друже?
— Не зная. — Ризница това е,
като желязо тежка тя е. [264]
— Желязна ли е? — Виждаш сам.
— За бога, виждам. Но не знам
защо ми е да я обличам.
А е красива, не отричам! [268]
— Чуй, друже! Щом си ти облечен
с такава ризница, тя пречи
на копията и стрелите
при бой да те ранят в гърдите. [272]
— Та значи, ако са снабдени
със ризници сърни, елени,
защо тогаз на лов да ходя
и в гъсталаците да бродя? [276]
Подхванал рицарят веднага:
— Мой друже, Бог да ти помага!
Кажи какви са новините
за рицарите и момите. [280]
Младежът, все така решен,
попитал: — С туй ли сте роден?
— Не, не. Не можеш, друже млад,
да дойдеш тъй на този свят. [284]
— А кой тогаз ви го е дал?
— Ще кажа, щом съм обещал.
— Кажете де! — Тогава чуй:
от крал Артур е всичко туй. [288]
Преди пет дни дари ни той
с каквото нужно е за бой… 40 40 Ст. 290: Рицарските доспехи са стрували приблизително колкото едно малко земеделско стопанство. Встъпващият в рицарски сан мъж принадлежи обикновено към най-бедната прослойка от аристокрацията и разчита на материалната помощ на сеньора, за да си осигури кон и оръжие. Артур дарява с тях новопосветените рицари — доказателство за прословутата му щедрост.
Я разкажи, макар и сбито,
за рицарите и момите: [292]
какви на външен вид те бяха
и много бързо ли вървяха.
А той отвърнал: — Сир, там, дето
гората стига до небето, [296]
обгръщайки самия склон,
се врязва проходът Валдон.
— Е, и какво пък от това?
— Там има майка ми нивя: [300]
сега орачи ги орат.
Ако са взели този път,
те могат да ви кажат нещо.
Помолили го те горещо [304]
със тях да иде още днес
там, дето сеели овес.
Младежът яхнал своя кон
и ги повел към онзи склон [308]
при хората, които е брани
брануват ниви разорани.
Щом своя господар съзрели,
работещите пребледнели: [312]
видели те, че придружен е
от рицари въоръжени,
и мигом ги обхванал страх,
че той е разговарял с тях, [316]
и ще поиска да е рицар,
а майка му — сама, вдовица —
в скръб ще изгуби сетни сили.
Помолили се: — Боже мили, [320]
дано се за това не сеща!
Щом той застанал им насреща,
попитал ги: — Да сте видели
пет рицари из тез предели [324]
със три девици да вървят?
— Да, минаха по този път —
един от тях веднага рекъл.
Тогаз младежът се завтекъл [328]
към рицаря и казал: — Сир,
ще ви обадя най-подир:
оттук са минали момите.
Но аз не знам защо мълчите [332]
за краля? Носи му се слава,
че рицарите посвещава 41 41 Ст. 334: За разлика от благородническите титли рицарското звание не е наследствено. По принцип то е признание за лични качества, но на практика отговаря на нуждите на феодала от постоянна армия. .
— Ще кажа, драги: всички знаят,
че в Кардуел живее кралят. [336]
Преди пет дена беше там,
е ей тези две очи аз сам
видях го. Но ако се случи
да липсва, лесно ще научиш [340]
къде той точно пребивава.
Но аз сега те умолявам
да кажеш името си — как
да те наричаме все пак. [344]
— Зовът ме Синко — отговорил
младежът. — Синко ли? — повторил
след него рицарят. — Едва ли
туй име само са ти дали… [348]
— И Братко ме наричат някои.
— Но истинското име как е?
За него всъщност аз те питам,
на този отговор разчитам. [352]
— Добре, ще кажа: някой път
и „Сир“ ме хората зоват.
— Чудесно, но това не значи,
че ти не казват другояче. [356]
— Не, не, аз нямам друго име.
— О, Боже мили, пощади ме!
Невероятно ми се струва
туй, що ухото ми дочува. [360]
И рицарят при тези думи
в галоп поел по своя друм и
се втурнал другите да гони.
Младежът яхнал своя кон и [364]
към майчиното си имение
препуснал. Там със нетърпение
и с горест чакала го тя.
Каква била й радостта, [368]
когато го видяла вече,
че се е върнал отдалече!
Излязла майка му насреща
и казала е любов гореща: [372]
— О, синко мили!… — И не спряла
да му повтаря до премала
все тези думи. — Аз от страх
по теб без малко не умрях. [376]
Къде се толкова забави,
в кои поля, в кои дъбрави?
— Къде ли? Чуй ме. С тебе само
ще споделя аз всичко, мамо. [380]
Нали от ангели небесни
за тебе няма по-чудесни
създания. Тук на земята
по-висша твар не е позната. [384]
Така твърдеше ти преди.
— То може да се потвърди
от не един човек. — Кой знае?
Твърди се, но дали така е? [388]
Във Пустата гора аз бях
и там създания видях,
които бяха по-чудесни
дори от ангели небесни. [392]
През сълзи майка му тогава
пак взела да го поучава:
— Дано и в място най-далечно
да бди над тебе Господ вечно! [396]
Ти с ангели, както разбрах,
си бил и много ме е страх,
че те убиват всичко живо
по пътя си немилостиво. [400]
— Не, мамо, всички тук твърдят,
че рицари се те зоват.
Когато чула тези думи,
загубила тя своя ум и [404]
след малко, вече посвестена,
продумала му натъжена:
— Горката аз, ах как съм клета,
че не предпазих си детето [408]
от рицарите пусти 42 42 Ст. 409: Родителите на Персевал се застъпват за две противопоставящи с идеологии: бащата — за рицарската, майката — за християнската. ! Всуе!
А можеше и да не чуеш
за тях. Ти щеше да си рицар,
ако на твоя мил бащица [412]
и на другарите добри
Бог беше склонен да дари
живот и здраве. Никой друг
освен баща ти, синко, тук [416]
с такава храброст не блестеше.
Той най-достоен рицар беше
сред всички острови в морето.
Гордей се със това, което [420]
от него ти си наследил.
Не би се и от мен червил:
дедите ми, баща ми бяха
все рицари и те успяха [424]
рода ни да прославят с чест.
От тях по-доблестни до днес
не зная аз. Но би могло,
за жалост, да се случи зло [428]
на хора храбри, умни, честни:
те често стават най-злочести.
А пък които са лениви
и недостойни, и злобливи, [432]
тях сякаш злото ги не хваща;
добрият за доброто плаща.
Но ти не знаеш, сине мой,
че бе ранен баща ти в бой — [436]
между краката бе улучен.
След този удар злополучен
като че замъкът, нивята
за миг потънаха в реката. [440]
В голяма бедност той изпадна…
Жестока участ, безотрадна,
върху народа се стовари,
самия Пендрагон удари, [444]
а той — на крал Артур бащата —
все още крал бе на страната.
И всички бяха разорени,
земите им — опустошени. [448]
Какво и как да се спасява.
Та беше татко ти тогава
във Пустата гора, в свой замък,
но тук да дойде сили нямал [452]
и той не виждал изход друг,
освен да го докарат тук 43 43 Ст. 454: След тежката рана бащата на Персевал е носен на носилка, подобно на Крал Рибар от замъка на Граала. .
Ти беше мъничко дете,
едва навършил беше две [456]
и още не те бях отбила.
А преди теб се бях сдобила
със две момчета. Тях баща ти,
като пораснаха, ги прати [460]
в два кралски двора на учение,
та там те бойното кръщение
със кон и сабя да получат,
на рицарство да се научат. [464]
По-възрастният брат на кон
при краля на Ескавалон
отиде — той бе смел, почтен
и в рицарството посветен. [468]
А другият — той бе прибран
във Гоморет от краля Бан.
В един ден моите момчета
били за рицари приети [472]
и към дома поели път
мен и баща ти да дарят
със радост, ала, както чух,
във бой предали Богу дух. [476]
По-късно, синко, се разбра,
че на големия ти брат
били очите изкълвани
от ненаситни черни врани. [480]
От скръб помина се баща ти
и си останах аз, горката,
по три покойника да страдам.
Ти беше моята отрада, [484]
единственото ми имане,
което тука ми остана,
единствената ми утеха…
Зли сили другите отнеха. [488]
Синът не смятал, че е длъжен
да слуша този разказ тъжен
и рекъл: — Мамо, дай да ям.
Защо ми казваш туй не знам, [492]
но знам, че много бих желал
да ида там, при онзи крал,
където рицар смел се става.
И майка му едва успява [496]
за малко да го задържи,
та всичко нужно да стъкми,
да сложи във един вързоп
дебела дреха от коноп [500]
и нова риза от коприна,
и туника, и пелерина,
ушити по последна мода,
та спретнат винаги да ходи. [504]
Но все припирал той. Едва
били изминали ден-два
и тя му всичко натъкмила,
ала така се натъжила, [508]
че със целувки, през сълзи
му рекла: — Много ми тежи,
че ти при краля заминаваш,
че искаш рицар там да ставаш, [512]
доспехи нови да получиш.
Какво ли с тебе ще се случи?
Как би се справил, сине мой,
щом още не си влизал в бой [516]
и нямаш никакво умение
да ползваш бойно снаряжение?
Обхваната съм от тревога,
че няма никога да могат [520]
да те научат. Нищо чудно
за начинаещ да е трудно.
Но си е истинско мъчение
да не успяваш при учение. [524]
Аз искам да ти дам съвет,
за да го следваш занапред.
Щом е него се съобразяваш,
ти винаги ще преуспяваш. [528]
Ако е рекъл Бог, след дни
ще станеш рицар, но помни,
че със жена ако се срещнеш
и се нуждае тя от нещо [532]
или от някакви беди
е сполетяна, ти бъди
готов веднага да помогнеш,
е добра постъпка да я трогнеш. [536]
Жените щом не уважаваш,
завинаги без чест оставаш.
Но ако правиш им услуги,
ще те зачитат всички други. [540]
Ако предлагаш им наслада,
не се натрапвай до досада.
За мъж е щастие, нали,
девойка да му позволи [544]
да я целуне. Но тогава
недей с прищевки прекалява!
Щом пръстен има тя на пръста
или с кесия е на кръста [548]
и от любов към теб решава
да ти ги подари, тогава
да не помислиш отегчен:
„Не, този дар не е за мен“. [552]
Да ги приемеш бъди склонен…
Щом като дар са те, защо не?
И друг съвет: ако мъжът
е с някого на дълъг път, [556]
не бива да се колебае
той името му да узнае.
Човек се опознава лесно,
щом името му е известно. [560]
Помни, единствено си струва
с достойните да се общува:
те в грях не биха те въвели,
щом с тебе са на път поели. [564]
По църкви и по манастири
ходи редовно: всеки дири
най-сигурна утеха в Бога.
На него се моли най-много [568]
и тебе с благодатен жест
да надари с достойнство, с чест.
— Защо е църквата, кажи ми?
— Да славим, сине мой любими, [572]
Създателя на битието,
на всичко живо под небето.
— А манастир какво е, мамо?
— То, синко, свят и хубав храм е, [576]
изпълнен с много свети вещи,
там молят се и палят свещи,
там, синко, името Христово
се слави със свещено слово, [580]
че Той за своите идеи
оклеветен бил от юдеи.
Без никаква вина пророкът
подложен бил на най-жестоки [584]
мъчения, че за душите
на нас, мъжете и жените,
се е застъпил, та във ада
да не отидат, да не страдат. [588]
Те били го със злоба, с мъст,
разпнали го на дървен кръст
е венец от тръни на главата.
Да чуеш литургия свята, [592]
молитва да прошепнеш там —
затуй се ходи, синко, в храм.
Отвърнал той, че обещава
да ходи, както подобава, [596]
и сам в обителите божи
е охота… Ала той не можел
при майка си да чака много…
Преди да дойде час за сбогом, [600]
надянал бързо облеклото,
на коня прикрепил седлото
и без да губи много време,
щял трите копия да вземе, [604]
когато майка му решила
от копията две насила
да вземе: хващало я страх.
че по-опасно ще е с тях. [608]
Да беше майка му посмяла
и третото би тя прибрала.
В ръката си младежът стискал
върбова пръчка — с нея искал [612]
да удря коня за из път.
За тръгване дошъл часът.
И майка му с любов, през плач,
му рекла: — Бог да е водач [616]
на стъпките ти, сине мили,
и да ти дава радост, сили,
да имаш в него упование.
Но щом на хвърлей разстояние [620]
бил нашият приятел млад,
обърнал поглед той назад,
видял, че майка му, горката,
в несвяст се свлича на земята, [624]
като че ли в предсмъртен миг,
и с пръчката като е камшик
той коня си ударил здраво,
за да го понесе направо [628]
с присъщия му ход чевръст,
към онзи лес злокобно гъст.