Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Не — отвърна бързо Джени със сериозно изражение. — Благодаря ти, че сподели толкова много неща с мен, Брет. Надявам се, че това не е събудило прекалено много лоши спомени. Те могат да бъдат невероятно болезнени — знам го от собствен опит.

Брет се усмихна и поклати глава.

— Защо не излезеш утре с мен да пояздим и да ти покажа това, което още не си видяла от Чаринга? Може би, ако я погледнеш през моите очи, ще разбереш защо толкова я обичам.

Джени вирна нагоре брадичката си, а в очите й проблеснаха закачливи искрици.

— Сигурен ли си, че ще можеш да оставиш работата си?

Брет се разсмя.

— Няма да липсвам на никого. Утре е неделя.

— В такъв случай, Брет, ще дойда с удоволствие.

Джени взе кученцето от ръцете му и докосна с устни спящата му главица.

— Значи ще се видим утре рано сутринта, преди да е станало твърде топло.

Тя кимна. Усмивка озари лицето й.

Брет излезе навън. Чувстваше се уморен, но се съмняваше, че ще може да заспи тази вечер.

Джени постоя на прага, гушнала кученцето, и проследи с поглед как Брет прекосява двора. Движеше се с големи и уверени крачки, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените панталони. Тя се усмихна и целуна Рипър по главата. Когато не се държеше наперено и деспотично, Брет беше страхотен събеседник. Подаръкът му дойде съвсем навреме след сълзите, които проля за Матилда.

Кученцето скимтеше в съня си, лапите му помръдваха, сякаш тичаше насън. Лежеше отпуснато в ръцете й. Тя го занесе в кухнята и му направи легло от старо одеяло и една щайга.

Съблече се и си легна с мисълта, че не може да зареже дневниците просто така и да забрави за тях. Бяха написани, за да бъдат прочетени. Матилда ги бе оставила точно затова.

Все пак Брет имаше право. Трябваше да гледа към бъдещето и да не отдава голямо значение на нещата, случили се тук преди толкова години. Дали ще открие магията на Чаринга — онова, което Матилда и Брет обичаха в това място, зависеше само от нея. Чак след това можеше да го нарече свой дом.

Бе неделя й мамчето сервираше закуската един час по-късно от обикновено. Джени полежа за момент, наслаждавайки се на утринната прохлада. После изведнъж си спомни плановете за деня и скочи от леглото. Веднага усети, че цялото й тяло се е схванало от вчерашната езда, а новите ботуши бяха разранили шестия й пръст.

Рипър показа муцунката си от гънките на чаршафите. Едното му ухо се бе обърнало. Джени го измъкна и се разсмя.

— Лошо куче — промърмори. — Нали ти направих легло в кухнята.

Мъмренето й не го впечатли и той я близна по лицето. Джени го пусна на задната веранда, той изприпка в тревата и вдигна крак.

Тя се върна с накуцване в кухнята, за да потърси лейкопласт за раната на крака. Погледна към часовника и простена. Часът бе едва пет и половина. Щеше ли изобщо да свикне някога с ранното ставане и със следобедната дрямка?

Направи стегната превръзка на пръста си и се зае със закуската. Седна на масата пред чашата чай, варените яйца и препечената филийка и усети, че нещо й липсва. Шумът от преминаващото колело и тупването на вестника върху верандата бяха толкова естествени за неделните утрини в Сидни, че тя дори не ги забелязваше тогава, но сега усети отсъствието им.

Сети се за безгрижните часове, прекарани на терасата в съзерцаване на морето и преглед на рецензиите на страниците, посветени на изкуството; приложенията с клюки и лъскави снимки; страниците за икономика и спорт, които Питър, когато си беше вкъщи, преглеждаше най-напред. Бен харесваше комиксите. Обичаше да сяда в скута й, докато тя му ги четеше.

Джени отряза горния край на яйцето с решителен замах.

— Трябва да свикна отново да бъда сама — промърмори тя на себе си. — Няма смисъл да се самоизмъчвам.

Рипър като че ли разбираше. Гледаше я с вирната муцунка, а опашката му метеше пода.

Поседяха в обляната от слънце кухня. Кученцето лапаше малки късчета препечена филийка от ръката й с целия финес на превзета стара мома. След закуската Джени си взе душ и се облече. В широките памучни панталони, памучната риза, старите ботуши и загубилата фасона си шапка щеше да се чувства удобно. Свали всичките си бижута и тъкмо търсеше ръкавиците за езда, когато външната врата издрънча от нечие почукване.

— Почакай, Брет. Ей сега идвам — провикна се Джени.

Ръкавиците бяха паднали под леглото и като застана на четири крака, тя се опита да ги достигне! Рипър не й помагаше много. Беше решил, че това е някаква игра.