Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Брет взе ръката й и я задържа.

— Тогава хвърли дневниците. Изгори ги. Остави миналото там, където му е мястото, преди да те е съсипало.

Джени поклати глава.

— Не мога, Брет. Трябва да науча какво е станало с Матилда — да се опитам да разбера какво я е задържало на това място.

— В такъв случай, нека ти покажа Чаринга такава, каквато я обичам. Нека ти помогна да разбереш защо Матилда е останала на тази земя, въпреки че природата тук състарява хората преждевременно. Това е моят дом, Джени. Не бих искал да съм другаде. Иска ми се и ти да заобичаш Чаринга.

Брет усети как го облива топлина. Джени щеше да го помисли за глупак след тази страстна тирада.

— Страхуваш се, че ще ти я отнема, нали?

Брет кимна, неспособен да отговори. Усещаше топлината на пръстите й върху неговите. Туптенето на пулса й се сливаше с биенето на сърцето му.

— Смяташ ли да продадеш Чаринга? — попита той накрая. Изпитваше ужасен страх от отговора й, но знаеше, че трябва да събере сили, за да го приеме.

— Не знам, Брет — отговори замислено Джени. — Тук е красиво и мога да разбера любовта ти към Чаринга. Само че тези надгробни камъни ме преследват. — Джени се отдръпна, скръсти ръце под гърдите си и по тялото й премина тръпка. — Съжалявам, че не мога да ти дам ясен отговор. Знам колко много зависи бъдещето ти от това.

Брет въздъхна с облекчение. Поне не беше взела решение още, значи имаше някаква надежда.

— Въображението ти те подвежда, това е всичко. Не е чудно след това, което си преживяла напоследък. Всички ферми имат семейни гробища — хората нямат време да пренасят близките си до града, за да ги погребат. Трябва да се съсредоточиш над собствения си живот и това, което можеш да направиш от него. Остави миналото да си отиде и се радвай на това, което имаш.

Джени се втренчи в него.

— Ти си прекалено философски настроен за управител на ферма — подметна закачливо тя.

— Научил съм го от майка ми — призна Брет с усмивка. — Тя често разсъждаваше за живота и смъртта. Предполагам, че все нещо се е запечатало в ума ми. — Той замълча. Цигарата димеше между пръстите му. — Майка ми и баща ми бяха добри хора. Все още ми липсват. Мисля, че с братята ми извадихме късмет с родители като тях.

За един кратък миг той си припомни лицето на майка си. После то изчезна. От жената, която се бе борила, за да осигури на децата си това, което тя не бе имала като дете — дом, обич, чисти дрехи и образование, бяха останали само детски спомени.

Гласът на Джени го изтръгна от мислите му.

— Завиждам ти. В Даджара ме хранеха и ми дадоха образование, но милосърдните сестри нямаха място за обич в сърцата си — въздъхна Джени. — Такова детство те прави подозрителен и те кара да разчиташ само на себе си, да не се доверяваш на хората. Предполагам, че затова съм толкова предпазлива в решенията си — усмихна се тя на Брет. — Както и ти — добави със закачлив тон.

Мнението му за Джени се променяше много бързо. Тази жена не бе разглезена лигла от Сидни, а едно уплашено момиченце, което прикриваше самотата си зад стена от привидна самоувереност. Напомняше му за жребеца, който имаше някога. Предишният му собственик го беше бил и животното не се доверяваше на никого. Минаха много месеци на търпеливо и нежно отношение, преди конят да се оправи.

— Не съм предполагал, че е било чак толкова зле — промърмори той. Не можа да измисли какво друго да каже.

Джени не обърна внимание на съчувствието му.

— Разкажи ми за детството си, Брет.

Той загаси цигарата си, вдигна кученцето от пода и то веднага заспа в скута му. Джени го погледна и се усмихна. Усмивка, която казваше, че двамата са приятели.

— Живеехме в Мосман, Куинсланд. Баща ми береше захарна тръстика и рядко го виждахме. Винаги имаше още един сезон, след който, по думите му, щеше да купи къща, за да се установим на едно място. Така стана, но не по негова воля. Тръстиката е коварна. Пълна е с насекоми и паразити, които инфектират раните, получени при работата.

Джени го слушаше внимателно, но той замълча за момент, за да си запали още една цигара и да намести по-удобно кученцето в скута си. Не искаше да я натоварва с разкази за угнетителната бедност на детските си години, но не можеше да се държи така, сякаш това никога не се е случвало. Майка му се бе борила прекалено дълго и упорито в онази барака под наем, за да може да си позволи да забрави тези години. Тръстиката накрая уби и нея, но по различен начин от този на баща му.

— Бяхме четири деца. Джон, най-големият, остана да работи на тръстиката с другия ми брат, Дейви. Мисля, че не са поели достатъчно от мириса на меласата — изсумтя той. — Мразех тази миризма — беше сладка и натрапчива. Винаги присъстваше в къщата, в дрехите ти, в косата.