Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Какъв е животът по тези места? Живях в Даджара до седмата си година и въпреки че се намирахме в сърцето на област, където се отглежда тръстика, бяхме заобиколени от планини и пасбища. Овцевъдната ферма в Куинсланд на новите ми родители се намираше на север, на неголямо разстояние от тръстиковите полета.

— Това е различен свят — горещ, влажен, гъмжи от мухи и змии. Жегата изцежда силите ти, не спираш да се потиш, а работата в тръстиката няма край. — Той направи пауза, за да си припомни подробностите. — Но все пак имаше някаква красота. Трябва да видиш полето с тръстика, когато духа вятър — прилича на огромно зелено море, което се движи и полюлява. Там обаче работят много малко австралийци. Малко мъже могат да издържат на този начин на живот.

Брет погали ухото на кученцето и си помисли за промените в този край. Скоро машините щяха да заместят човешката ръка и хората, като братята му, трябваше да търсят друга работа, за да се прехранват.

— Имигрантите плъзнаха навсякъде след войната и беше трудно да намериш двама души, които говорят един и същ език. Азиатците, италианците и гърците са най-добрите резачи на тръстика, но времената се менят и когато техниката надделее, ще останат само легендите за тръстиковите полета.

Джени му подаде още една бира.

— Продължавай — каза тихо.

Брет отпи голяма глътка, преди да продължи. Сякаш искаше да премахне вкуса на меласата от устата си, а също и на гъстия задушлив дим, който се стелеше над запалените тръстикови полета.

— Местехме се от едно място под наем на друго. Бараките винаги се намираха на няколко километра от полетата, за да може баща ни да се връща вкъщи, макар че дори и тогава не прекарвахме много време с него. Винаги излизаше някъде с другите мъже. Тяхната дружба беше много особена. Жените не играеха голяма роля в живота им, даже се чудя защо баща ми изобщо се е оженил. Сигурно ни е чувствал като бреме, а обещанието му за истински дом е било само един блян.

— Значи и твоят живот не бил никак лек? — каза Джени с разбиране.

Брет загаси цигарата си и започна да гали спящото кученце. Тази вечер беше говорил повече, отколкото за цял месец. Не съжаляваше, защото с Джени се разговаряше много свободно.

— Не може да ти липсва нещо, което не познаваш — отговори Брет без напрежение. — До голяма степен бяхме щастливи, а мама правеше всичко възможно, за да ни накара да се чувстваме специални.

Брет замълча, замислен над тежките моменти в живота си. Имаше дни, когато майка му беше твърде изморена, за да пере, тогава той и братята му се потяха над старото медно корито, за да не загубят парите от тази работа. До този ден той не знаеше колко усилия е изразходвала тази крехка и слаба жена, за да повдига тежките горещи одеяла и чаршафи сред изпаренията в онази пещ — Куинсланд. Но тя го правеше. Ден след ден.

Джени не каза нищо, сякаш разбираше нуждата му да не споделя всичко.

Брет се върна към миналото. Спомни си времето, когато баща му легна болен и вече не можеше да работи на тръстиката. Пристъпите на жълтеницата ставаха все по-чести и го изтощиха до такава степен, че нямаше как да се върне на полето. Краят му дойде бавно. Пред очите му се появи немощния прежълтял човек, очакващ смъртта си в онази мрачна и разнебитена барака. Той не разбираше какво кара един мъж да се съсипва заради тръстиката.

— Баща ми беше голям мъж — каза накрая. — Можеше да ни качи и четиримата на раменете си и да тича из стаята. След като се разболя, отслабна, и преди да умре, тежеше не повече от двайсет килограма.

— Никога не съм подозирала, че човек може да пострада така от тръстиката — отбеляза Джени. — Приемаме захарта като даденост, без да помислим откъде идва или каква цена е платил човекът, който е рязал тръстиката. Съжалявам, че баща ти си е отишъл по такъв начин.

Брет повдигна рамене.

— Изборът си е бил негов, Джени. Все някой трябва да върши тази работа. Много рано разбрах, че това не е за мен. След смъртта на мама, Джон и Дейви продължиха да работят на тръстиката, а ние с Гил се преместихме на юг и започнахме работа като помощник-овчари в различни ферми за овце и добитък. Гил остана в Куинсланд и накрая си купи земя, а аз се преместих още по на юг. От шестнайсетгодишен се занимавам с овце и никога не съм съжалявал за избора си.

Той забеляза как Джени потисна една прозявка, вдигна кученцето и каза:

— Предполагам, че този малък приятел има нужда от легло. Време е и аз да ставам. Сигурно ти е писнало да ме слушаш как дърдоря.