Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Тя въздъхна и се облегна на едно дърво. Колония от термити изграждаха повредената си кула зрънце по зрънце. Приликата между техния живот и този на фермерите не й убягна. Мъчително бавно, сантиметър по сантиметър, се градеше животът в дивата пустош — един крехък живот, който можеше да бъде унищожен за секунди от пожар, наводнение или суша — и все пак волята за оцеляване им даваше сили да започнат отново.

Прокрадващо се прошумоляване я откъсна от мислите й. Змията лежеше неподвижно, на сантиметри от върха на ботуша й. Джени замръзна. От всички видове тази беше най-смъртоносната — едно ухапване и край. Пулсът й се ускори, сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. Това продължи сякаш до безкрайност, но накрая змията се махна и Джени можа да си поеме отново дъх.

Рипър излезе с подскоци от храсталаците, мерна змията и се хвърли в атака към нея. Преди да има време да помисли, Джени го хвана за козината на врата и го дръпна назад.

— Ти, глупав разбойнико — нахока го тя, докато се мъчеше да го върже на каишката. — Какви ги вършиш, можеше да умреш.

Джени го задържа, докато змията не се отдалечи със зигзагообразно пълзене. Тя въздъхна облекчено и тръгна обратно към къщата.

— За какво беше цялото това лаене? — Даян стоеше на верандата, сияеща в електриковосиния си кафтан.

— Тигрова змия. Рипър я взе за играчка — отвърна мрачно Джени. — По-добре този следобед да седи вътре затворен.

Хелън пристигна малко след това. Лъскавият Холдън вдигна прахоляка по двора, зави пред къщата и двигателят му замря. Тя изглеждаше изискана и елегантна в памучната рокля, платиненорусата й коса лъщеше на меката слънчева светлина.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — каза, докато си стискаха ръцете и се настаняваха на верандата. — Не бях много сигурна, че ще искаш да ме видиш.

— Защо не? Ти беше изключително гостоприемна към мен, а тук има толкова малко жени, че е глупаво да не поддържаме връзка помежду си заради нещо, което се е случило преди години — отговори Джени и наля лимонада на всички.

Хелън вдигна чашата си.

— Наздраве! Да пием за здравия разум!

Джени погледна към Даян, после към Хелън. Озадачаваше я жарта, която по-възрастната жена влагаше в думите си.

— Не ми обръщайте внимание, момичета — засмя се тя. — Живяла съм прекалено дълго по тези места, за да не разбера, че мъжете са най-глупавите същества на този свят. Ходят наперени като петли, опитват се да докажат мъжествеността си, като се надпреварват помежду си в стрелбата, ездата и пиенето, докато жените са тези, които ги измъкват от кашите.

Тя се усмихна, когато забеляза озадачените им физиономии.

— Не се притеснявайте, не съм женският вариант на Троянския кон на Караджонг. Тук съм като приятелка, защото смятам, че е време да се сложи край на тези глупости между Чаринга и Караджонг.

Тя отпи една голяма глътка от домашната лимонада и остави чашата на масата.

— Хайде да оставим засега това и да обядваме. Отдавна не съм се отпускала с приятелки.

На верандата беше прохладно и с напредването на обеда, Джени се усети привлечена по някакъв странен начин от тази жена, която можеше да й бъде майка, но беше запазила младежкия си дух и с удоволствие обсъждаше съвременната поп музика, последните новини и модните течения в Лондон.

— И ние получаваме вестници — разсмя се Хелън, — а и аз гледам да ходя до Сидни, колкото се може по-често. Ако не бяха тези мои малки бягства в цивилизацията, щях да се съсухря като повечето жени тук.

— Значи ти не си родена тук? — Джени беше разчистила чивиите и трите седяха и отпиваха от виното, донесено от Хелън.

Тя поклати глава.

— Боже мой, не. С Джеймс се срещнахме на една от вечерите, които баща ми даваше за неговите бизнес партньори в Сидни. Той ръководи фирма за износ на месо и непрекъснато се налагаше да водим на вечери фермери и месопроизводители.

Тя се усмихна леко.

— Джеймс беше красив, чаровен и когато ми направи предложение, аз веднага приех. Тогава си мислех, че животът тук ще бъде едно приключение и в известен смисъл познах, но от време на време имам нужда да ходя до Сидни, за да си заредя батериите.

— Знам какво имаш предвид — каза Даян, като направи гримаса към надвисналото небе. — Да дойдеш за малко не е лошо, но аз със сигурност не бих могла да живея тук.

Хелън се усмихна.

— Не ме разбирайте погрешно, момичета. Аз съм много щастлива. С Джеймс се разбираме и водим охолен живот, но мисля, че човек трябва да е роден в пустошта, за да може да живее тук за постоянно. От братята, Андрю е единственият, който предпочита града, останалите никога не излизат от Караджонг, освен ако не е съвсем наложително. Той, както знаете, е адвокат и то доста добър.