Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Тогава защо избра да дойдеш тук, а не остана в Таси?

Непринудената му усмивка изчезна.

— Исках да започна отначало и правителството ми даде възможност да се науча как да отглеждам овце. — Той хвърли камъче във водата и се загледа в концентричните кръгове. — Конете са истинската ми страст, но знам, че трябва да имам друг източник на средства, докато потръгне коневъдството. Тези тучни пасища ми дават простор да дишам, Моли. Имах нужда да се махна от дребнавите клюки в малкия град, където всеки знае всичко за теб.

Сега беше неин ред да му се присмее.

— В такъв случай си сбъркал мястото. Клюките са движещата сила на живота тук. Готова съм да се обзаложа, че вече си чул доста от слуховете за особнячката Матилда Томас, която живее сама с аборигените битжара почти двайсет и пет години.

Широката му усмивка стана закачлива.

— Чух, че Матилда Томас не общува с повечето хора тук и всички я смятат за студена и неприветлива, само че не виждам потвърждение на тези приказки.

Тя го погледна и се усмихна.

— Добре дошъл в Нов Южен Уелс, Фин. Надявам се, че животът тук ще оправдае очакванията ти.

Очите му бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти виолетови.

— Мисля, че имам всички шансове за това — отвърна тихо той.

Джени избърса сълзите си и въздъхна. Изглежда поне, че нещата се нареждаха добре за Матилда — и въпреки че имаше още време — тя предчувстваше, че последният дневник ще има щастлив край.

Облегна се на възглавниците и се загледа към ливадите, изненадана, че денят е напреднал и че е изгубила всякаква представа за времето, докато е чела. Сети се за Даян с чувство на вина. Горката Даян. Тя само искаше да изясни положението с Брет и Чарли — не заслужаваше да бъде зарязана по този начин.

Джени се прозя и протегна, преди да скочи от леглото и да отиде в кухнята. От Даян нямаше следа, но на масата имаше бележка, от която ставаше ясно, че е отишла да поязди. Бележката беше подписана с една завъртулка и две целувки. Даян сигурно й беше простила.

Джени се почувства по-добре и пусна Рипър да потича по ливадата, а тя се облегна на оградата и се загледа в кротко пасящите коне. Времето беше много топло, небето имаше светлосин цвят и изглеждаше сякаш безкрайно. Вдиша миризмата на нагорещена земя и се заслуша в шумоленето на сухите листа на евкалиптите. Тревата в ливадата намаляваше и скоро конете трябваше да бъдат преместени на друго място.

Джени се откъсна от хаотичните си мисли и тръгна обратно към къщата. Не я засягаше, че конете трябва да се преместят, нито пък, че не бе валяло от месеци. След няколко дена Чаринга нямаше да е повече нейна грижа.

На небето започнаха да се събират буреносни облаци и следващите два дена бяха горещи и задушни. В небето трещяха гръмотевици и във въздуха се чуваше пращене на електричество, а Рипър трепереше и търсеше убежище под кухненската маса.

Даян се втренчи в надвисналото небе.

— Задава се страшна буря — отбеляза тя, докато подсушаваше измитата си коса с една хавлиена кърпа. — Така мразя тези сухи бури.

Джени погледна небето от люлеещия се стол на верандата.

— Аз също. Не се усеща дори и лек повей и скоро тази ужасна горещина ще ме изсуши съвсем.

Даян направи гримаса.

— В Сидни поне имаме климатик и макар че мразя начина, по който те изсушава, в моменти като този си е направо божи дар.

Джени прокара пръсти по кожената подвързия на дневника, който лежеше в скута й. Искаше й се да се върне към него — да избяга от неминуемата жестока буря и да се пренесе в света на Матилда. През последните два дни нещо я възпираше да продължи с четенето.

— Това последният дневник ли е?

Джени кимна.

— Това е последната глава — промърмори тя — и аз направо не искам да я прочета.

— Защо? — Даян разтърси черните си къдрици и се настани в стола до Джени. — Не ми ли каза, че върви към щастлив завършек?

Джени се замисли, преди да отговори.

— Не е заради това. Просто когато стигна до последната страница, ще трябва да си взема сбогом с много скъп приятел, когото няма да видя никога вече.

Тъмните очи на Даян се втренчиха в нея.

— Не можеш да оставиш нещата недовършени, Джен. Не и когато това очевидно има голямо значение за теб. Освен това — добави тя — винаги ще се чудиш как ли е приключило всичко.

— Знам. Разсъждавам много глупаво, нали?

Даян тръсна къдрици.

— Съвсем не. И аз винаги се натъжавам, когато стигна до края на някой хубав разказ — но скоро ще ти мине.