Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени разгърна корицата и прелисти страниците. Не й оставаше много за четене, защото тетрадката беше изписана само наполовина. Тя поглади първата страница и се сгуши в стола. Може би нежеланието й да дочете дневника беше свързано по-скоро със странния надпис в семейното гробище, отколкото със съжалението, че ще се раздели с Матилда. Странната епитафия трябваше със сигурност да има обяснение в тези няколко последни страници и Джени почти се страхуваше от това, което й предстоеше да научи.

Не бе прочела и няколко думи, когато телефонът звънна.

— Кой, по дяволите, звъни пък сега?

— От къде да знам, да не съм надарена с телепатия? — заядливо отвърна Даян. След малко се върна. — Хелън те търси.

Джени вдигна поглед от дневника и се намръщи, но Даян само сви рамене.

— Не знам нищо повече от теб.

— Здравей, Дженифър. — Обработеният глас се извиси над пращенето и гласовете от другите разговори, които се преплитаха. — Радвам се, че те намирам вкъщи.

Джени много добре знаеше, че Дорийн от централата и вероятно повечето от фермите в Нов Южен Уелс подслушваха разговора, затова подбра много внимателно думите си.

— При тази надвиснала буря не е много разумно човек да се разхожда навън.

Отсреща имаше момент на леко колебание, преди Хелън да заговори отново.

— Чудех се дали не мога да намина към вас за малко?

Джени се намръщи.

— Разбира се — каза бързо, — кога?

— Днес, ако е удобно.

Джени долови нотката на нетърпение и се зачуди дали и останалите, които слушаха разговора, не са я усетили.

— Няма проблем. Ще приготвя обяд.

Отсреща отново настъпи колебание й Джени се запита дали и Хелън не е въвлечена в продължителната борба за Чаринга — защото тя харесваше Хелън и мисълта, че ще обядват по женски я зарадва.

Хелън сякаш прочете мислите й.

— Мисля, че трябва да те предупредя — започна внимателно по-възрастната жена. — Наистина има определена причина за посещението ми, но тя няма нищо общо с онова, което сте обсъждали с Андрю.

— Тогава ми спестяваш едно ходене до Караджонг — каза Джени с облекчение. — Трябва да си поговорим за някои неща.

— Съгласна съм — отвърна решително Хелън. — Но не сега, когато половината страна ни слуша. Ще се видим след около три часа.

Изщракването в другия край отекна през пустошта. Джени остави слушалката и се замисли. Хелън ясно каза, че няма нищо общо с враждебното отношение на Етън, но дали предстоящото й идване тук щеше да хвърли светлина върху враждата между двете ферми, продължаваща толкова дълго време, или по-скоро ще размъти водата?

Джени прехапа устни и се върна на верандата. Небето предвещаваше буря — а може би времето беше поличба за нещо, което предстоеше да се случи?

Даян първо се изненада от новината за посещението на Хелън, а после се зарадва.

— Няма нищо по-добро за повдигане на настроението от един обяд по женски — отбеляза бодро тя.

Джени се засмя, но после, докато прибираше дневника в спалнята и се преобличаше, започна да се притеснява. Очевидно беше, че нещо безпокоеше Хелън и тъй като беше член на семейството, което от години враждуваше с Матилда и Чаринга, Джени се чудеше дали предстоящото посещение не е свързано по някакъв начин с тази вражда.

— Ще ядем салата — обяви Даян. — Твърде горещо е, за да се въртим около печката.

Джени извади пържолите от фризера и ги прибра далеч от любопитния нос на Рипър и неизбежните мухи. Докато Даян приготвяше в една кана лимонада и подреждаше масата, Джени разби ябълково пюре със сметана и започна да прави салата с пресни зеленчуци от градината. Оставаше само да подправи салатата с олио и чесън и обядът беше почти готов.

Къщата беше почистена и прахът забърсан, доколкото това бе възможно. Даян постави на няколко стратегически места в стаята вази с диви цветя, които привнесоха цвят и свежест на мрачното утро. Двете се отдръпнаха, за да се полюбуват на постигнатия резултат, но мисълта, че това навярно е последният път, когато посреща гости в тази къща, действаше потискащо на Джени.

— Ще изведа Рипър на разходка, докато се преобличаш — каза тя накрая.

Над пасищата беше надвиснала гнетяща горещина. Джени и Рипър тръгнаха покрай редицата дървета, които стояха като стражи край пресъхналия поток. Птичите песни звучаха вяло, черни космати паяци висяха сънливо на гигантските копринени мрежи, стадо кенгура лежеше под сянката на чаените дървета.

Рипър подплаши една припичаща се игуана и се втурна да я преследва. Джени го извика няколко пъти, но явно бе зает с бойната си задача и не желаеше да й обърне внимание.