Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— Ако трябваше да промените нещо във външния си вид?

— Бих искала да имам повече форми и да съм по-пълна.

А аз бях туширан. Всичко беше точно. Или тази жена беше луда и се беше идентифицирала с персонажа на Били с изумително подражание, или тя наистина беше Били и тогава аз бях луд.

— Е? — подигравателно запита тя.

— Отговорите ви доказват, че добре сте изучили моите романи — отвърнах аз, опитвайки се някак да прикрия изненадата си.

— В такъв случай задайте ми други въпроси.

Точно това смятах да направя. Като предизвикателство хвърлих книгата в хромираната кофа в кухнята после отворих моя лаптоп, лек като перце и написах паролата, за да вляза в моите документи. В интерес на истината, знаех много повече информация за моите персонажи, отколкото предавах в романите си. За да бъда в пълна емпатия с моите „герои“, си бях създал навика да пиша за всеки един от тях подробна биография от двадесетина страници. В нея вкарвах максимума от сведения, като се започне от датата на раждане и се стигне до любимата им песен, като се мине през името на учителката от началното училище. Три четвърти от тези указания ги нямаше в крайната версия на книгата, но това упражнение беше част от невидимата работа, която позволяваше да се случи загадъчната алхимия на писането. С придобиването на опита, в крайна сметка се бях убедил, че това упражнение придаваше известна достоверност на моите персонажи или поне частица човечност, която обясняваше защо читателите се разпознаваха в тях.

— Наистина ли държите да продължим? — попитах, като отворих файла, посветен на Били.

Младата жена измъкна от едно от чекмеджетата на ниската масичка посребрена запалка и стар пакет цигари „Дънхил“ — за чието съществуване и аз самият не знаех, — който трябва да беше забравен от някоя от жените, с които се бях срещал преди Орор. Запали си цигара с известен стил:

— Само това чакам.

Погледнах екрана и хванах една случайна бележка.

— Любима рок група?

— Хм… „Нирвана“ — започна тя, но се поправи, — не, „Ред Хот“!

— Не е много оригинално.

— Но това е верният отговор, нали?

Да, това беше. Несъмнено късмет. Днес всички харесваха „Ред Хот Чили Пепърс“.

— Любимо ястие?

— Ако някоя приятелка от бачкането ми зададеше въпроса, щях да отговоря салата „Цезар“, за да не ме вземат за лакомия, но любимото ми ястие е голяма порция риба с пържени картофи.

Този път не можеше да е случайност. Усетих как по челото ми избиват капчици пот. Никой, дори Майло, никога не беше чел „тайните“ биографии на моите персонажи. Те се намираха единствено на моя лаптоп, но достъпът до тях беше много добре охраняван. Отказвайки да приема очевидното, продължих с друг въпрос:

— Любима сексуална поза?

— Вървете на майната си.

Тя стана от канапето и угаси цигарата си под водата на мивката.

Тази липса на отговор ми върна надеждата:

— Брой на партньорите в живота ви? И този път ми отговорете! Дори нямате право на жокер, а вече използвахте един.

Тя ми отправи поглед, който съвсем не беше доброжелателен.

— В крайна сметка и вие сте като другите, нали? Само това ви интересува…

— Никога не съм претендирал да съм различен. Е, колко?

— Вие така или иначе го знаете: десетина…

— Колко точно?

— Няма да почна да броя пред вас!

— Много време ли ще отнеме?

— Какво се опитвате да кажете? Че съм мръсница?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не, но си го помислихте много силно.

Безразличен към нейния свян, продължавах да й налагам това, което все повече заприличваше на мъчение:

— Добре, колко?

— Шестнадесет, струва ми се.

— И от тия „шестнадесет, струва ми се“, колко сте обичали?

Тя въздъхна:

— Двама. Първия и последния: Тео и Джак.

— Един пикльо и един неудачник. Обичате крайностите.

Тя ме погледна презрително:

— Ей, класата! Вие наистина сте джентълмен.

Скрит под арогантните си думи, трябваше да призная, че тя всеки път отговаряше съвсем точно.

Зън!

Някой беше позвънил на вратата, но нямах никакво намерение да отворя.

— Приключихте ли с шибаняшките си въпроси? — попита тя предизвикателно.

Опитах въпрос-капан:

— Настолната ви книга?

Тя вдигна рамене притеснено:

— Не знам. Не чета много, нямам много време.

— Хубаво извинение!

— Ако мислите, че съм много тъпа, можете да се сърдите само на себе си! Припомням ви, че излизам направо от въображението ви. Вие ме направихте такава!