Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Зън! Зън!

Зад вратата моят посетител настоятелно звънеше, но той щеше да се умори преди мен.

Победен от ситуацията и смутен от всеки един верен отговор, продължих нататък, без да осъзнавам, че моят разпит се превръщаше в тормоз:

— Най-голямото ви съжаление?

— Че все още нямам дете.

— В кой момент от живота си сте била най-щастлива?

— Последния път, когато се събудих в прегръдките на Джак.

— Последния път, когато сте плакали?

— Забравих.

— Настоявам.

— Не зная, плача от нищо.

— Последния път, когато е било важно?

— Преди шест месеца, когато трябваше да се съглася да инжектират кучето ми. Казваше се Аргос. Това не е ли отбелязано във файлчето ви?

Зън! Зън! Зън!

Трябваше да се задоволя с тези отговори. Имах повече доказателства, отколкото ми трябваше, но всичко това толкова ме объркваше. Тази игричка ме беше прекатурила в друго измерение, друга действителност, която умът ми отказваше да приеме. В смущението си насочих яростта си срещу „Били“:

— Най-големият ви страх?

— Бъдещето.

— Спомняте ли си най-лошия ден в живота си?

— Не ме питайте това, моля ви.

— Това ще е последният въпрос.

— Моля ви…

Стиснах силно ръката й:

— Отговорете!

— ПУСНЕТЕ МЕ, боли ме! — извика тя, като се дърпаше.

— ТОМ! — изкрещя един глас зад вратата.

Били се беше освободила от моята хватка. Лицето й беше станало мъртвешки бледо, а погледът й пламтеше с болезнен огън.

— Том! Отвори ми, по дяволите! Не ме карай да ти дойда на гости с булдозер!!

Майло, разбира се …

Били беше избягала на терасата. Изпитвах силното желание да отида при нея и да я успокоя след това, което й бях причинил. Добре си давах сметка, че тя не симулираше гнева и тъгата си, но бях толкова разнебитен от това, което бях преживял, че виждах като утешение перспективата да го споделя с някого.

— За малко избегна булдозера! — увери ме Майло, влизайки в салона. — Олеле, не ти е станало по-добре. Сякаш си дишал сода бикарбонат.

— Какво искаш?

— Дойдох да си взема колата, ако това не те притеснява много. За да направя едно последно кръгче, преди да я оставя на кредиторите…

— Добър ден, Том — каза на свой ред Керъл, влизайки в салона.

Носеше служебната си униформа. Хвърлих поглед към улицата и забелязах, че една полицейска кола беше паркирана пред дома ми.

— Дошла си да ме арестуваш ли? — пошегувах се, като я прегърнах силно.

— Ти кървиш! — извика тя.

Свих вежди, после забелязах петната от кръв по ризата ми — спомен, оставен от срязаната ръка на Били.

— Не се плаши, това не е моята кръв.

— Ако си мислиш, че това ме успокоява! А освен това, още е хладно — отбеляза тя подозрително.

— Чакайте. Никога няма да се досетите какво ми се случва! Вчера през нощта…

— На кого е тази рокля? — прекъсна ме Майло, повдигайки копринената туника, изцапана с кръв.

— На Орор, но…

— На Орор? Не ми казвай, че ти…

— Не! Не я носеше тя. Беше друга жена.

— А, срещаш се с друга жена! — възкликна той. — Ами това е добър знак! Познаваме ли я?

— В известен смисъл — да.

Керъл и Майло си размениха смаяни погледи, преди да попитат в един глас:

— Коя е тя?

— Погледнете на терасата. Ще се изненадате.

Еднакво забързани, те прекосиха хола и подадоха любопитни глави от френския прозорец. После настъпи мълчание за няколко секунди, преди Майло да установи:

— Няма никого навън, драги.

Изненадан, отидох при него на терасата, където духаше силен бриз.

Масата и столовете бяха преобърнати, плочките бяха осеяни с парченца стъкло. Кафе, сладко от банани и кленов сироп бяха размазани по пода. Но нито следа от Били.

— Да не би армията да е правила ядрени опити в къщата ти? — осведоми се Керъл.

— Да бе, тук е по-зле от Кабул — продължи Майло.

За да се предпазя от слънцето, сложих ръка над очите си и заразглеждах хоризонта. Вчерашната буря беше придала на плажа вид на диво място. Рулата пяна, които още се разбиваха шумно на пясъка, бяха изхвърлили по края няколко ствола на дървета, кафяви водорасли, стара дъска за сърф и дори едно колело. Но трябваше да призная очевидното: Били беше изчезнала.

С професионален рефлекс Керъл се беше навела близо до стъклото, разглеждайки тревожно следите от кръв, които започваха да засъхват по него.