Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— Какво е станало, Том? Бил ли си се с някого?

— Не! Просто…

— Обаче сега вече наистина ни дължиш обяснение! — прекъсна ме отново моят приятел.

— Да те вземат мътните! Вече щеше да си ги чул обясненията, ако ме оставиш да се доизкажа!

— Хайде, доизкажи се! Кой съсипа терасата? На кого принадлежи кръвта по тази рокля? На папата? На Махатма Ганди? На Мерилин Монро?

— На Били Донели.

— Били Донели? Но това е персонаж от твоите романи!

— Ето!

— Забавно ли ти е да се ебаваш с мен? — избухна Майло. — Живота си давам за теб. Ако трябва, ще ти помогна да погребеш труп посред нощ, а ти всичко, което си решил да направиш, е да ме вземеш за…

Керъл се беше изправила и с тона на майка, която се кара на децата си, застана помежду ни, имитирайки жестовете на боксов съдия.

— Таймаут, момчета! Преставаме с евтините майтапи, сядаме на масата и обясняваме всичко спокойно, съгласни?

Така и направихме.

В продължение на повече от четвърт час, без да пропусна и най-малката подробност, им разказах моята невероятна история — като се започне с моята среща с Били посред нощ и се стигне до моя разпит тази сутрин, в края на който се бях убедил в реалността на нейната идентичност.

— Значи, ако разбирам добре — обобщи Майло, — една от героините от твоя роман е паднала от лошо отпечатано изречение направо в твоята къща. Тъй като е била гола, е облякла рокля, принадлежаща на бившата ти приятелка, после ти е приготвила кексчета с банан за закуска. За благодарност си я затворил на терасата и докато си слушал Майлс Дейвис, тя си е прерязала вените, разплисквайки кръв навсякъде, преди да си ги залепи със „Супер лепило“ „специално за керамика и порцелан“. После сте изпушили лулата на мира, като сте си поиграли на играта на истината и тя те е обявила за сексуален маниак, а ти нея за мръсница, преди тя да изрече магическо заклинание и да изчезне точно в момента, когато ние звъним на вратата. Така ли е?

— Остави — казах. — Сигурен бях, че всичко ще обърнеш против мен.

— Само един последен въпрос: с какво бяхте напълнили вашата лула на мира?

— Стига толкова! — помоли го Керъл.

Майло ме погледна загрижено:

— Трябва да посетиш твоята психоаналитичка.

— И дума да не става, много съм си добре.

— Слушай, знам, че съм виновен за финансовия ни крах. Зная, че не биваше да те натискам толкова, за да напишеш следващата си книга в срок, но сега ме плашиш, Том. На път си да си изгубиш ума.

— Сигурно прегаряш — успокои положението Керъл. — Криза на професионално пренапрежение. Цели три години не спря да работиш: писането нощем, срещите с читателите, лекции, пътувания за даване на автографи и промоции. Никой не би издържал, Том. Раздялата ти с Орор беше капката вода, която преля чашата. Нуждаеш се от още почивка, това е.

— Престанете да ми говорите като на дете.

— Трябва да посетиш твоята психоаналитичка — повтори Майло. — Тя ни беше говорила за лечение със сън, което…

— Как така „тя ни беше говорила“? Обаждали сте се на д-р Шнабел, без да ме предупредите?

— Ние сме с теб, Том, не против теб — каза Майло, за да ме успокои.

— Ти обаче не можеш ли да ме оставиш за малко на мира? Не можеш ли от време на време да се занимаваш със собствения си живот, а не винаги с моя?

Засегнат от този точен отговор, Майло поклати глава, отвори уста, поколеба се да добави нещо, но лицето му се затвори и той се отказа. Взе една „Дънхил“ от пакета, останал отворен върху масата, и излезе на плажа да пуши.

Останах сам с Керъл. Тя също запали цигара, изпусна дима, после ми я подаде, както когато бяхме на десет години и се криехме, за да пушим зад изгладнелите палми на „Макартър Парк“. Решила, че вече не е на служба, тя развали кока си, оставяйки абаносовите си коси да се разпилеят по морскосинята й униформа.

Светлият й поглед се открояваше на фона на черните къдрици, понякога израженията на лицето й на зряла жена напомняха девойката, която беше някога. Връзката помежду ни надхвърляше симпатията или нежността. Не беше и някакво обикновено приятелство. Беше от онези неразрушими привързаности, които могат да се създадат единствено през детството и траят през целия живот, по-често за лошо, отколкото за добро.

Както всеки път, когато бяхме само двамата, хаосът на юношеските години ме връхлетя в мутрата със силата на бумеранг — онези неясни терени, които бяха нашият единствен хоризонт, задушаването от онова заразно блато, в което бяхме затворени, разкъсващият спомен за разговорите ни след училище на ограденото баскетболно игрище…