Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— Това все пак е къща на плажа, не е диспансер.

— Или пък копринен конец или конски косъм? Това може да свърши работа. Не, имате по-добро! Сигурна съм, че видях чудодейното нещо там, в…

Стана от табуретката по средата на изречението си и отиде да рови в чекмеджетата на бюрото ми, сякаш си беше у дома.

— Ето, намерих! — извика и триумфално се върна да седне с тубичка „Супер лепило“ в здравата си ръка.

Отви капачката на малката тубичка, на която беше написано „специално за керамика и порцелан“, и намаза малко лепило върху раната.

— Чакайте, сигурна ли сте какво правите? Това не ви е кино!

— Не, но аз съм героиня от роман — отвърна тя хитро. — Не се тревожете, за това е измислено.

Приближи краищата на раната и ги задържа така няколко секунди, за да даде време на лепилото да свърши своята работа.

— Ето! — възкликна тя гордо, показвайки умело закърпената си ръка.

Захапа филията, която й бях намазал, после отпи глътка чай. Гледах големите й очи зад чашата — опитваха се да прочетат моите мисли.

— Станахте много по-мил, но все още не ми вярвате, нали? — отгатна тя, докато си изтриваше устата с ръкава.

— Една татуировка действително не е доказателство — предпазливо отбелязах.

— Но нараняването е, така ли?

— Доказателство, че сте жестока и импулсивна — да!

— Добре тогава, задавайте ми въпроси!

Отклоних предложението, поклащайки глава:

— Аз съм писател, а не ченге или журналист.

— Така е лесно, нали?

Изхвърлих съдържанието на моята чаша в мивката. Защо се мъчех да пия чай, когато го мразех?

— Вижте, предлагам ви сделка…

Не довърших изречението си, разсъждавайки за начина, по който да представя нещата.

— Да?

— Наистина ми се ще да ви подложа на изпит, като ви задам няколко въпроса за живота на Били, но ако не ми отговорите, дори и само един път, си тръгвате без истерии.

— Обещавам.

— Значи се разбрахме: при първата грешка изчезвате от тази къща, иначе викам куките моментално. И тоя път ако щете се нарежете цялата с касапски нож, ще ви оставя да ви изтече кръвта на терасата!

— Винаги ли сте толкова очарователен, или специално се стараете?

— Разбрахме ли се?

— Задавайте въпросите си.

— Име, дата и място на раждане?

— Били Донели, родена на 11 август 1984 г. в Милуоки, близо до езерото Мичиган.

— Името на майка ви?

— Валерия Стануик.

— Професията на баща ви?

— Беше работник при Милър — вторият най-значителен пивовар в областта.

Отговаряше веднага, без никакво колебание.

— Най-добрата ви приятелка?

— За мое голямо съжаление, нямам истинска приятелка. Просто приятелки.

— Първо сексуално общуване?

Замисли се, като ме гледаше мрачно, за да ме накара да разбера, че смущението й идва единствено от естеството на моя въпрос.

— На шестнадесет години, във Франция, на Лазурния бряг, където учех езика. Казваше се Тео.

Колкото повече отговаряше, толкова повече ме обземаше смущение и като гледах доволната й усмивка, разбрах, че съзнаваше, че печели точки. Във всеки случай, едно беше сигурно: познаваше романите ми наизуст.

— Любимата ви напитка?

— Кока-кола. Истинската, не лайт или без захар.

— Любим филм?

— „Блясъкът на чистия ум“. Разтърсващ филм за болката да обичаш. Толкова е поетичен и меланхоличен. Вие гледахте ли го?

Разкри цялото си слабо дългокрако тяло, докато отиваше да седне на канапето. Отново бях поразен от приликата й с Били — същата сияйна руса коса, същата естествена, непресторена красота, същите присмехулни интонации, същият тембър на гласа, който си спомням, че бях описал като „предизвикателен и подигравателен, ту зрял, ту младежки“.

— Качеството, което търсите у един мъж?

— Вие сега въпросника на Пруст ли ми прилагате?

— Прилича.

— Ами харесва ми мъжът да бъде мъж . Не ценя особено онези мъже, които на всяка цена искат да покажат женската си страна. Разбирате ли?

Поклатих глава недоверчиво. Канех се да продължа, когато тя взе думата:

— А вие какво качество харесвате у жената?

— Фантазията, струва ми се. Хуморът — това е квинтесенцията на интелекта, нали?

Тя посочи цифровата рамка, в която дефилираха снимките на Орор.

— Обаче вашата пианистка не изглежда забавна.

— Да се върнем на въпросите — предложих аз и седнах до нея на канапето.

— Възбужда ви да задавате въпроси, нали? Малката ви власт започва да ви харесва! — тя започваше да се забавлява.

Не исках да се разсейвам и продължих моя разпит: