Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Смаян, накрая все пак изпих глътка кафе, после, след като за последен път се поколебах, изпих цялата чаша. Може би напитката наистина беше отровна, но като че ли отровата не беше бърза.

Още бях нащрек. Спомням си, че като дете бях гледал едно предаване по телевизията, в което убиецът на Джон Ленън мотивираше постъпката си с желанието да придобие малко от известността на своята жертва. Разбира се, аз не бях бивш Бийтълс и тази жена беше по-симпатична от Марк Дейвид Чапман, но знаех, че много сталкери 3 3 В случая: психически нестабилни индивиди, които тормозят, преследват и понякога нападат знаменитости. , бяха психически лабилни и че преминаването им към действие можеше да бъде импулсивно и жестоко. Така че с най-успокояващия си глас се опитах отново да я вразумя:

— Слушайте, струва ми се, че сте леко… разстроена. Случва се. Всички минаваме през лош период рано или късно. Може би наскоро сте загубили работата си или някой близък? Може би вашият приятел ви е напуснал? Или пък се чувствате отхвърлена и изпълнена с горчивина. Ако е така, познавам един психолог, който би могъл да ви…

Тя прекъсна моите бащински назидания, размахвайки пред очите ми една от рецептите, написани от д-р София Шнабел.

— Доколкото можах да разбера, вие сте този, който се нуждае от психиатър, не е ли така?

— Ровили сте в нещата ми!

— Потвърждавам — отговори тя, като ми сипа още кафе.

Поведението й ме объркваше. Какво трябваше да направя в подобна ситуация? Да викна ченгетата или лекар? Предвид думите й, бях готов да се обзаложа, че беше имала юридически или психиатрични рецидиви. Най-простото беше да я изхвърля навън със сила, но ако я пипнех, тая чума беше способна да предяви претенции, че съм искал да злоупотребя с нея и не исках да поемам такъв риск.

— Не сте прекарали нощта в дома си — започнах аз един последен опит. — Несъмнено семейството ви или приятелите ви са загрижени. Ако искате да предупредите някого, можете да използвате моя телефон.

— Е, това вече не е за вярване? Първо, никой не се тревожи за мен, което е тъжно, ще ми се да го допусна. А колкото до вашия телефон, току-що ви го прекъснаха — отговори тя на удара с удар, връщайки се в хола.

Видях я да отива към голямата работна маса, която ми служеше за бюро. Отдалеч, широко усмихната, тя изрови един пакет фактури.

— Нищо чудно — отбеляза тя. — Не сте си плащали сметката от месеци!

Това преля чашата. Импулсивно се хвърлих към нея и я бутнах, за да падне в ръцете ми. Не ми пукаше дали щях да бъде обвинен в нападение. Предпочитах това, вместо да я слушам и една минута още. Държех я здраво, едната ми ръка беше под коленете й, другата под бъбреците й. Тя се бореше с всички сили, но аз не отстъпвах и я замъкнах на терасата, където я „сложих“, без изобщо да внимавам, възможно най-далеч, преди да се обърна и бързо да вляза в дневната, затваряйки френските прозорци зад себе си.

Е, това е!

Добрите стари методи, само в тях е истината.

Защо бях търпял тази досадна компания толкова дълго? В края на краищата не беше чак толкова трудно да се отърва от нея! Напразно бях писал обратното в моите романи, понякога не беше зле силата да възтържествува над думите…

Погледнах младата жена, стояща навън, с усмивка на задоволство. Тя отговори на доброто ми настроение със среден пръст, насочен към мен.

Най-накрая сам!

Нуждаех се от спокойствие. Поради липса на успокоителни, взех айпода си и като някакъв друид, който приготвя успокоителното си лекарство, си забърках един смесен списък от Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и Филип Глас. Включих го и стаята се изпълни с първите звуци на „Кайнд ъф Блу“, най-хубавото джаз произведение на света, парчето, което ценяха дори тези, които не обичат джаза.

Направих си ново кафе в кухнята, после се върнах в хола, като се надявах странната ми посетителка да е изчезнала от терасата.

Но не беше.

Очевидно в лошо настроение — още един евфемизъм — тя унищожаваше сервиза от закуската. Кафеварка, чинии, чаши, стъклен поднос — всичко, което можеше да бъде разбито, беше хвърлено върху теракотените плочи. После заблъска яростно по плъзгащите се прегради и с всички сили хвърли един градински стол, който само отскочи от бронираното стъкло.

„АЗ СЪМ БИЛИ!“ — изкрещя тя няколко пъти, но думите й потънаха в тройните стъкла и по-скоро ги отгатвах, отколкото да ги чувах. Тази врява скоро щеше да вдигне под тревога съседите и съответно охранителния екип на „Малибу Колъни“, който щеше да ме отърве от натрапницата.