Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Но кое беше това момиче? Някоя луда почитателка? Читателка, която се идентифицираше с моята героиня? Някоя поклонничка, затруднена в припознаването?

— Не ми вярвате, така ли? — попита тя и седна на табуретка зад кухненския бар, като взе от кошницата за плодове ябълка, която захапа.

Сложих лампата върху дървения тезгях. Въпреки острата болка, която пронизваше главата ми, бях решил да запазя спокойствие. Натрапниците бяха нещо обикновено в Лос Анджелес. Знаех, че една сутрин Стивън Кинг беше намерил мъж, въоръжен с нож, в банята си, че един надрусан сценарист се беше вмъкнал у Спилбърг само за да го накара да прочете един сценарий и че един неуравновесен почитател на Мадона я беше заплашил, че ще й пререже гърлото, ако откаже да се омъжи за него…

Дълго време това явление ми беше спестено. Избягвах телевизионните предавания, отказвах повечето покани за интервюта и въпреки настояването на Майло, не излизах на сцената за представянето на моите книги. Гордеех се с факта, че моите читатели ценят моите истории и персонажи повече от скромната ми персона, но медийният отзвук на историята с Орор ме беше изтласкала против волята ми от категорията на писателите към не дотам престижната категория на знаменитостите.

— Ехо! Има ли някой на телефона? — провикна се към мен „Били“, размахвайки ръце. — Човек ще рече, че у вас няма никакво напрежение с тия ваши очи като ташаци на лястовица!

Същият образен речник…

— Добре, стига вече, ще си сложите нещо на гърба и послушно ще се приберете у дома.

— Струва ми се, че ще ми е трудно да се прибера у дома…

— Защо?

— Защото у дома е във вашите книги. Като за малък литературен гений ми се струвате не особено щедър.

Въздъхнах, без да се поддавам на раздразнението. Опитах се да я вразумя:

— Госпожице, Били Донели е измислена героиня…

— Дотук съм съгласна.

Все едно и също.

— Обаче тази нощ, в тази къща, ние се намираме в действителността.

— Това ми се струва ясно.

Добре, напредваме.

— Следователно, ако бяхте героиня от роман, не бихте могла да бъдете тук.

— Бих.

Беше прекалено хубаво.

— Обяснете ми как, но ми го обяснете бързо, защото наистина ми се спи.

— Защото паднах.

— Откъде паднахте?

— Паднах от една книга. Паднах от вашата история де!

Гледах я недоверчиво, без да разбирам и дума от нейните бълнувания.

— Паднах от един ред, посред едно незавършено изречение — добави тя, като ми сочеше върху масата книгата, която Майло ми беше дал на обяд.

Стана и ми я донесе, отваряйки на страница 266. За втори път този ден прочетох пасажа, където историята внезапно прекъсваше:

Били изтри очите си, почернели от размазаната спирала.

— Моля те, Джак, не си отивай така.

Но мъжът вече беше облякъл палтото си. Той отвори вратата, без дори да погледне към любовницата си.

— Умолявам те! — извика тя, падайки.

— Виждате ли, тук пише: „извика тя, падайки“. И паднах у вас.

Чувствах се все по-объркан. Защо всичките тия неща падаха (подходящ случай да го кажа) все на моята глава? С какво го бях заслужил? Несъмнено бях малко зашеметен, но не толкова, че съвсем да изляза от релси. Бях изпил само няколко приспивателни, а не ЛСД! Каквото и да е, това момиче съществуваше може би само в моята глава. Вероятно беше просто дразнеща проява на медикаментозна свръхдоза, която ме караше да бълнувам.

Опитвах се да се закача за тази мисъл, мъчейки се да се убедя, че всичко това е просто халюциниране, виене на свят, което минава през мозъка ми, но не можах да се сдържа и да не отбележа:

— Вие сте смахната, а това е евфемизъм. Вече са ви го казвали, нали?

— А вие ще направите по-добре да идете да си легнете отново, защото главата ви е завряна в задника и това не е евфемизъм.

— Да, ще отида да си легна, защото нямам повече време за губене с откачено момиче!

— Писна ми от вашите обиди!

— А на мене ми писна да ме занимава някаква откачалка, паднала от Луната, която се появява в къщата ми гола както майка я е родила в три часа през нощта!

Избърсах капките пот от челото си. Отново ми беше трудно да дишам; тревожни спазми пробягваха по врата ми.

Мобилният телефон бе в джоба ми. Извадих го, за да набера номера на охраната на къщата.

— Това е, изхвърлете ме навън. Толкова е по-просто, отколкото да ми помогнете!

Не биваше да ставам част от нейната игра. Разбира се, нещо в нея ме разчувстваше: лицето й като от комикс, засмяната й свежест, лекото момчешко излъчване, смекчавано от светлите й като лагуна очи и безкрайните крака. Но тези мисли бяха твърде несвързани, за да мога да направя нещо за нея.